— И какво искаш да ми довериш, господарю? — Плъзгата кил на глава на една страна.
— За първи път тези думи ми каза нощното дребосъче. — Ричард размаха ръце от нетърпение да изрече всичко наведнъж, преди Плъзгата да е успяла да обяви, че не е издържал изпитанието. — Шота беше втора. Нощното дребосъче първа изрече пред мен думите, завещани от Баракус. От нея ги чух за първи път. Баракус е искал да знам точно това — че ги е казало нощното дребосъче.
Ричард таеше искрица надежда, че Плъзгата ще обвие ръце около врата му и ще го привлече по-близо до себе си.
— Нещо друго, господарю? — прошепна тя.
— Да. С посланието си Баракус иска да разбера, че това, което е оставил — което е оставил лично за мен, — е скрито при нощните дребосъчета.
Плъзгата се приближи още повече и се усмихна многозначително. Очите й го изпиваха. За пръв път устните й се движеха заедно с думите и тя прошепна:
— Ти издържа изпитанието, господарю. Доволна съм.
— Винаги има първи път — каза Ричард.
Плъзгата се засмя. Смехът й беше кристално чист и приятен като лунна светлина.
— Знаеш ли къде живеят нощните дребосъчета, господарю?
— Не — поклати глава Ричард, — но Калан ми разказа някои неща за тях, за тяхното родно място. Калан е жена ми. Тя е пътувала в теб преди и й хареса. Но ти не я помниш, защото бе заловена от едни много лоши хора, които й направиха заклинание, за да могат всички да я забравят — горе-долу като случилото се с теб. Аз се опитвам да я намеря, защото тези лоши хора могат да навредят на всички ни.
Ето в това се състои цялата работа. Точно затова Баракус ми е оставил нещо — искал е да ми помогне.
— Разбирам. Радвам се за теб, господарю.
— Както и да е. Калан ми разказа за мястото, където живеят нощните дребосъчета. Било красиво.
— Същото ми каза и Баракус.
— От Калан знам, че не можеш да видиш дребосъчета през деня — те са нощни създания. Сигурно затова им казват нощни дребосъчета. Тя каза, че те са като звезди — като звезди, паднали от небето. Да видиш нощни дребосъчета е като да видиш звезди сред тревата.
Плъзгата кимна, ням свидетел на вълнението му.
— Радвам се, че си доволен, господарю.
— Можеш ли да отидеш там? Там, където живеят нощните дребосъчета? Можеш ли да ме отведеш при звездите, паднали на земята?
— Боя се, че дори да можеше да пътуваш, отговорът ми щеше да е отрицателен — отвърна Плъзгата. — Баракус неслучайно нареди този авариен изход да бъде направен точно тук. Той не желаеше да мога да пътувам до родното място на нощните дребосъчета, защото не искаше никой да разбере, че е ходил там. Не искаше до това място да може да се пътува. Погрижи се то да остане отдалечено и тайно — мястото на звездите, паднали върху земята.
Баракус ми каза, че този портал не е много далеч от дребосъчетата, но че по-близо от това не мога да се приближа. Не искаше да показвам по никакъв начин, че това място съществува, нито да споменавам каквото и да било по въпроса пред бъдещите ми господари. Това беше неговият начин да те защити. Точно затова не можах да кажа на приятелите ти къде се намираш. Наред с другото, тайнствеността и предпазливостта имаха за цел да предразположат подходящия човек да изрече подходящите думи. Така, от една страна, си защитен ти, а, от друга, се гарантира, че няма да можеш да получиш помощ от приятелите си — следователно ще бъдеш принуден да мислиш самостоятелно. Баракус каза, че точно мисленето ще е това, което ще отключи вратата за теб.
Ричард се почувства замаян от всичко, което беше научил. Надвеси се към Плъзгата, за да получи потвърждение на това, което вече му беше известно.
— Ти си довела Магда, жената на Баракус, тук, нали? И тя е носела нещо със себе си?
— Да. Това е мястото, където доведох Магда, след като за последен път видях господаря Баракус. Преди да се върне в Кулата, тя поправи камъка. Тогава видях и нея за последен път. Оттогава никой не е минавал оттук. Ти издържа изпитанието, господарю. Това е пътят към тайната библиотека, която Баракус остави за теб.
Тридесет и шеста глава
КАЛАН ПРИСТЪПВАШЕ ПРЕДПАЗЛИВО сред руините на древните сгради, които хилядолетия наред се бяха рушили и срутвали, а цели части от тях се бяха търкаляли по стръмния склон. Навсякъде из сухата, безплодна земя се валяха парчета тухли и камъни, потънали в прах. Можеше лесно да се спъне и да падне в тъмното, а височината си я биваше. Тъмната, гъвкава фигура на Джилиан пред тях подскачаше из развалините с лекотата на планинска коза. Сестра Улиция вървеше пред Калан, която бе следвана от другите две Сестри. Улиция пухтеше, задъхана от усилието при изкачването на стръмнината. Въпреки че много им се искаше да побързат, Сестрите започнаха да се уморяват. Често пъти стъпваха накриво, подхлъзваха се и а-ха да паднат.