Калан си мислеше, че не би било зле да изчакат да съмне и тогава да завършат катеренето до разрушения град Каска. Обаче нямаше намерение да им дава подобен съвет. Сестрите правеха каквото искат и Калан нямаше думата. Понечеше ли да се обади, само щеше да си спечели още бой, задето си е позволила да се намесва.
Би й доставило голяма радост някоя от Сестрите да падне и да си счупи врата, но знаеше, че дори да останат само две, неприятностите и проблемите й няма да намалеят. Всъщност дори само една Сестра беше повече от достатъчна, за да превърне живота на Калан в мъчителен кошмар. И трите бяха истински специалистки в използването на силата си чрез железния нашийник около врата на Калан, чрез който й причиняваха непоносима болка. Затова тя продължаваше да се катери на лунната светлина, без да коментира колко по-разумно би било да изчакат да съмне.
Тъй като пътеката, по която ги поведе Джилиан, беше изключително коварна, се наложи да оставят конете в подножието на хълма. Но Сестрите искаха някои вещи да са винаги пред очите им и не биха ги оставили долу за нищо на света. Затова Калан беше принудена да ги носи заедно с още торби — толкова, колкото можеше да вдигне. Едва мъкнеше тежкия товар по стръмната пътека. Джилиан предложи да й помогне, но Сестрите не й позволиха, като заявиха, че Калан е тяхна робиня и трябва да върши робска работа. Обясниха на Джилиан, че нейната работа пък е да ги заведе при Тови. Калан даде знак с очи на Джилиан да прави каквото искат Сестрите и да продължава напред. Каза си, че всичко това само ще я направи по-силна, а Сестрите, които пестяха всяко свое усилие, щяха да стават все по-слаби.
Калан много държеше да си остане силна. Един ден щеше да има нужда от това. Но денят беше ужасно дълъг и умората започваше да я надвива.
Утешаваше се, че поне наближаваха края на дългото, стремглаво пътуване. Скоро Сестрите щяха отново да се съберат, може би щяха да спрат да починат известно време и нямаше да бъдат толкова напрегнати и избухливи. Макар че Калан много искаше да си починат един-два дни, се тревожеше за последствията.
По всичко личеше, че наближава краят на пътуването, краят на борбата на Сестрите и началото на нова ера. Калан нямаше представа какво означава това, но бе силно разтревожена. Сестрите често говореха помежду си за наградата, която ги чакала и която била съвсем близо. Неведнъж, в отговор на нетърпението на другите, Сестра Улиция ги бе успокоявала, че не остава много.
Калан нямаше представа какъв е планът й и какво е това голямо събитие, което предстоеше, но беше сигурна, че е свързано с кутиите, които тя носеше на гърба си — кутиите на Господаря Рал. Двете Сестри зад нея не изпускаха от поглед тези кутии. Предната нощ Калан дочу Сестрите да си говорят, че когато настигнат Тови и вземат и третата кутия, ще започнат приготовленията.
Въздъхна с облекчение, когато най-после изкачиха хребета и застанаха в основата на рушаща се стена. На места водата в канавките беше подкопала и отнесла части от стената. Калан хвърли последен поглед надолу към огряната от луната равнина, преди да последва Джилиан през един от тъмните отвори във външната стена. След като се пъхна вътре, Калан установи, че зидът е дебел колкото малка къща. Очевидно хората, които са го вдигнали, са се опасявали най-вече от външни нападения.
Стръмната пътека излезе от другия край на зида и ги поведе между скупчени една в друга сгради. На много места те се рушаха или се бяха наклонили, заплашвайки да се срутят. Масивната стена до голяма степен задържаше развалините, но на някои места части от рушащите се сгради се бяха прекатурили през нея. С течение на времето водите на канавките бяха отмили надолу изпотрошени тухли, блокове и мазилка.
Скоро се озоваха на тясна улица сред сгради, които бяха в по-добро състояние. най-сериозно бяха пострадали външните им стени — бяха засегнати от атмосферните условия. Оставиха сградите зад гърба си и навлязоха в гробище. На лунната светлина то изглеждаше нереално. Тук-там из гробовете стърчаха статуи, сякаш призраци, надигнали се сред мъртвите.
Докато вървяха между гробовете, Калан видя още по-нагоре сградите, които се разстилаха пред тях като безкраен килим. В ясното небе забеляза гарвана на Джилиан, Локи. Момичето не го посочи, с надеждата, че Сестрите ще го помислят за дива птица. Но всеки път, щом Калан погледнеше към нея, Джилиан й даваше знак с очи да погледне нагоре. Локи изпълняваше разни номера във въздуха, което предизвикваше усмивка на устните на Джилиан, стига Сестрите да гледаха в друга посока. Девойката явно търсеше повод за мъничко радост след нещастието, сполетяло нея и дядо й заради Сестрите. По едно време Сестра Армина забеляза гарвана и го помисли за лешояд, който ги следва сред мрачния пейзаж. Калан не я поправи.