Сестра Улиция стисна замислена ръце, като гледаше надолу към момичето.
— Точно сега нямаме време за това — каза накрая тя. — Тръгвай. — Хвърли многозначителен поглед на другите две Сестри: — Скоро ще си разчистим сметките заедно с останалите.
Тя се обърна и изгледа така заплашително Джилиан, че чак очите й се облещиха.
— Заведи ни при Тови или тя ще започне да губи търпение и може да реши да изпотроши кокалите на дядо ти… един по един.
На лицето на Джилиан се изписа тревога. Тя ги поведе веднага из лабиринта от коридори и стаи, подредени в задната част на сградата. На места коридорите излизаха на открито и се виждаше светлината на луната. Другаде беше тясно и тъмно — като смъртта. Сестрите запалиха малки пламъчета, които се поклащаха над дланите им, за да могат да виждат. Джилиан с изненада разбра, че жените могат да правят това.
Излязоха от сградата и попаднаха в друго гробище. Без да забавя ход, Джилиан ги поведе през това убежище на мъртъвци сред хълмчета, покрити с криви маслинови дървета и редици от гробове, осеяни с диви цветя. Накрая ги накара да спрат над една надгробна плоча, изправена до черна дупка в земята.
— Надолу в тая миша дупка ли? — попита Сестра Армина.
— Ако искате да стигнете при Тови — каза Джилиан, взе един фенер, който стоеше край плочата, и след като едната Сестра го запали, заслиза надолу.
Всички заслизаха по тясно стълбище, следвайки Джилиан. Старите каменни стъпала имаха неправилна форма, а ръбовете им бяха заоблени и гладки от дългата употреба. С тежкия товар на гърба, за Калан слизането беше мъчително. Сестрите държаха клатушкащите се пламъци, които им помагаха да виждат. Когато стигаха до някоя площадка, трябваше да сменят посоката на стълбите и продължаваха да слизат все по-дълбоко в царството на гробовете.
Накрая стигнаха дъното и коридорът премина в по-широки коридори, издълбани в солидната, но мека скала. Навсякъде се виждаха ниши, издълбани в каменните стени. Калан забеляза, че във всичките има кости.
— Пазете си главите — рече през рамо Джилиан, когато премина през един свод в стената.
Всички се наведоха, последваха я през него и влязоха в една стая, чийто таван беше също толкова нисък, колкото и входът. Когато стигаха до някое разклонение, Джилиан завиваше без всякакво колебание, сякаш следваше някаква линия, прекарана върху пода. Калан забеляза, че тук-там в праха се виждат отпечатъци от стъпки, които навлизаха в множеството различни коридори. Отпечатъците бяха по-големи от тези, които биха останали от малките стъпала на момичето.
най-после тесният коридор премина в по-големи помещения. Минаха през стаи, които сякаш нямаха край, натъпкани с подредени купчини кости. В други, по-тесни стаи имаше ниши, също натъпкани с кости, като че ли вече не е имало място къде да слагат всички мъртви.
Последва поредица от стаи, пълни само с черепи. Калан прецени, че са хиляди. Всички бяха внимателно наредени един до друг в големи ниши, като всеки череп беше поставен с лицето напред. Всяка ниша беше натъпкана до самия таван. Калан се вглеждаше в празните очи, които се взираха в нея и я наблюдаваха, докато минаваше. Тя си напомни, че някога това са били хора. Всички те някога са били живи. Някога всички са били живи, дишащи, мислещи същества. Живели са живот, пълен със страхове и копнежи. Това й напомни колко ценен и кратък е животът и колко важен е той, защото след като веднъж свърши за някого, той приключва завинаги. Отново осъзна защо си искаше живота обратно.
С присъствието на Джилиан сега Калан чувстваше, че отново има връзка със света, към който принадлежеше. Когато Джилиан я видя и си я спомни, Калан се почувства малко по-жива, като че ли наистина беше някой и животът й имаше смисъл.
Минаха през стаи, пълни само с пищялни кости, наредени в собствени ниши, и през други само с бедрени кости. Покрай стените на трети стаи бяха наредени дълги каменни сандъци. В тях бяха по-дребните кости.
Това разделяне на скелетите на части се стори странно на Калан. Помисли си, че би било по-достойно скелетите на починалите да бъдат оставени цели. Предположи, че просто не са имали достатъчно свободно място, а с подреждането им по този начин се пестеше доста пространство. Може би просто бе твърде трудоемко да се издълбае ниша само за едно тяло или само за едно семейство, когато имаше толкова много мъртви, които да бъдат погребани. Може да е имало някаква епидемия, покосила голяма част от населението, та затова са били принудени да не се церемонят много-много.