Градът зад тези стени, изглежда, е бил пренаселен. Пространството вероятно е било скъпо. За да останат хората и техните мъртви в рамките на града, живите е трябвало да направят някои компромиси.
Проблемът изглеждаше странен, тъй като земите около града се простираха чак до хоризонта. Може би пък е било по време на война и се е наложило сантименталностите по отношение на мъртвите да бъдат пренебрегнати заради нуждите на живите. Билото на стръмнината наистина изглеждаше най-подходящото място за отбрана наоколо. Някои части от стените бяха надвиснали над самия ръб на пропастите. Местните обаче са могли да разширяват града си навътре по хребета. Само че, рече си тя, вероятно разширяването на стените за такъв голям град е твърде трудна работа.
Дали пък хората, които са живели тук, са имали същото отношение към мъртвите, каквото проявяват хората на други места по света. В края на краищата, какво значение има как ще са подредени костите? Животът на тези мъртъвци е свършил. Те вече не са онези личности, които са били преди това. В крайна сметка само животът има значение. Смъртта слага край на техния свят.
Обаче хората тук ще трябва да са били привързани към тези кости, към хората, на които са принадлежали те — като се има предвид колко трудно е построяването на цял подземен град на мъртвите. Калан забеляза също избледнелите, внимателно изрисувани и издълбани в камъка украси на нишите. Не, явно живите са се грижели за своите мъртъвци. Скърбели са за умрелите.
Дали когато тя напусне този свят, ще има кой да си спомни за нея; изобщо някой, който да знае, че личността Калан е живяла и е обичала живота. Изпита странна завист към тези кости. Приятелите и семействата на всеки скелет тук са познавали човека, по когото са скърбели, и са полагали останките на своя близък да почиват в мир така, че живите да си го спомнят.
Какво ли бе станало с оцелелите — с онези, които са погребали тези кости. Все някой би трябвало да е погребал пък тях. В края на краищата празните сгради бяха мълчаливи доказателства, че тук не е останал никой. Освен Джилиан. Доколкото Калан успя да разбере, Джилиан живееше с малка група номади, които идваха от време на време тук.
Изведнъж стигнаха до едно място в коридора, което сякаш частично се беше срутило и подът беше осеян с отломки. Сестра Армина сграбчи Джилиан за ръката.
— Тази обиколка из катакомбите започва да става нелепа. Надявам се, че не ни разкарваш напред-назад, за да си правиш майтап с нас.
Джилиан посочи с ръка:
— Ама ние почти пристигнахме. Елате и ще видите.
— Добре — рече Улиция, — тогава да продължаваме. Джилиан заобиколи един грамаден каменен блок, който като че ли бе служил за преграда. Върху пода, по който е бил влачен, за да се разчисти входът и да се осигури достъп до пространството отвъд, все още личеше дълбок коловоз. Джилиан премина оттатък и Калан видя, че фенерът й освети стая, в чиито каменни стени бяха издълбани рафтове, пълни с книги. Цветовете на кожените им подвързии бяха избледнели, но си личеше, че повечето са били оцветени в наситено червено и тъмносиньо, а останалите — в най-различни цветове, като се започне от бледозелено и се стигне до златисто.
Когато видяха книгите, Сестрите изпаднаха във възторг. Настроението им определено се повиши. Сестра Армина тихо подсвирна и се повдигна на пръсти, за да надникне по рафтовете. Сестра Сесилия се засмя с глас и дори Сестра Улиция се усмихна, докато прокарваше пръсти по прашните подвързии.
— Оттук — каза Джилиан, за да ги накара да продължат.
Те радостно последваха момичето, докато тя преминаваше през поредица от стаи, повечето малки и тесни, с рафтове, натъпкани с книги. Джилиан се провираше през лабиринта от коридори, изсечени в меката скала, отвеждайки ги още по-дълбоко в подземната библиотека. На Сестрите започна да им се завива свят в старанието да четат заглавията, които можеха да различат, докато продължаваха да вървят след Джилиан и Калан. Светлината на фенера осветяваше тъмните стаи, през които минаваха, разкривайки още рафтове с книги.
— Проклета да е Светлината! — изруга Сестра Улиция възторжено. — Открихме централния обект в Каска. Книгата би трябвало да е тук. Обзалагам се, че Тови я търси.
— Аз пък се обзалагам, че вече я е намерила — обади се развълнувана Сестра Сесилия.
— Имам чувството, че си права — усмихна се Улиция. Минаха през коридор със сводест таван, богато украсен с фрески от виещи се лози, отдавна загубили някогашното си великолепие; завиха и стигнаха до двойна врата. Двете й крила бяха гравирани с гроздове и лозови листа и бяха тесни колкото единична врата. Калан си каза, че двете крила бяха предпочетени за повече внушителност.