— Обаче Калан не знае коя е и дори не знае истинската цена на наградата, която тя представлява.
За пръв път Калан поиска да бъде невидима, за да не може този мъж да я вижда както всички други, освен Сестрите и Джилиан.Това не беше мъж, който би искала да я познае. Не беше мъж, който би искала близо до себе си.
— Не можеш изобщо да си представиш — прошепна поверително той с глас, който я изпълни с изгарящ я страх — колко изключително неприятно ще се окаже това за теб. Ти си струваше търпението ми, струваше си всичко, което трябваше да изтърпя от Улиция. Ние ще станем твърде близки, аз и ти. Може да си мислиш, че имам най-лоши намерения спрямо Господаря Рал, но изобщо не можеш да си представиш какви са намеренията ми за теб, скъпа.
Калан никога през живота си не се беше чувствала толкова самотна и безпомощна. Противно на волята си усети как една сълза се търкулва по бузата й, въпреки че успя да си наложи да не се разплаче с глас.
Тридесет и осма глава
КОГАТО ДЖАГАНГ СЕ ОБЪРНА и вече не я гледаше, Калан най-после успя да преглътне с облекчение, че беше махнал ръцете си от нея, въпреки че беше докоснал само косата й. Чувстваше се безпомощна и трепереше от страх, когато той е толкова близо до нея. Знаеше, че може да направи с нея каквото поиска и тя е изцяло под негов контрол.
Не, докато още диша, няма да се предаде пред подобна мисъл. Не можеше да си позволи да се счита за безпомощна.
Трябваше да мисли, вместо да се предава на паниката. Тя нямаше да й помогне да постигне каквото и да било. Може би щеше да се окаже вярно, че не може да контролира живота си, но знаеше, че ще бъде изцяло подчинена на волята на Джаганг, ако се ръководи сляпо от обзелата я паника. Той искаше точно това.
Джаганг прекоси стаята и отиде до тежката маса, придърпа по-близо книгата до себе си. Отгърна горната корица, подпря се на ръцете си и се загледа в първата страница. Мускулите на загорелите му, широки рамене се изопнаха, а вратът му заприлича по-скоро на врат на бик, отколкото на човек. Аксесоарите, които красяха тялото му, само подчертаваха нечовешкия му вид. Той и хората му сякаш нарочно бяха загърбили благородните човешки идеали и ги бяха заменили с просташкото и животинското. Стремежът им към тази по-нисша форма на съществуване, вместо към някоя по-възвишена, беше свидетелство за мащабите на откритата заплаха, която тези мъже представляваха. Те не се стремяха да бъдат човеци — предпочитаха да са диваци.
Застанали отзад недалеч от вратата, двамата грамадни стражи стояха в мълчание с разкрачени крака и сключени на гърба ръце. Калан, забелязала мълчаливия ужас в очите на момичето от присъствието на тези великани, които от време на време й хвърляха заплашителни погледи, постави ръка върху рамото на Джилиан.
Двамата пазачи не виждаха Калан. Поне на нея така й се струваше. Тя следеше поведението им и забеляза, че освен към Джилиан, сегиз-тогиз хвърляха и по някой поглед към Сестрите, но без особен интерес. Когато Джаганг заговори Калан, пазачите като че ли се озадачиха. Не казаха нищо, но Калан разбра, че са си помислили, че техният лидер си говори сам. Подобно на всички други, с изключение на Джилиан, Сестрите и Джаганг — благодарение на връзката му със Сестрите, — пазачите забравяха Калан още преди да осъзнаят, че са я видели. Де да беше също толкова невидима и за техния господар.
— А какво става с армията, Ваше превъзходителство? — попита сестра Улиция, която явно продължаваше да се опитва да печели време, като разговаря с него. Тя също се стремеше да не се поддава на паниката.
— Близо са — погледна я през рамо Джаганг и лукаво се усмихна.
— Близо ли? — примигна в недоумение Сестра Улиция.
— На север отвъд хоризонта — в Д’Хара — кимна той и продължи да се хили.
— На север… в Д’Хара! — учуди се Сестра Армина. — Но това е невъзможно, Ваше превъзходителство.
Той повдигна вежда, явно наслаждавайки се на изненадата им.
— Сигурно нещо бъркат в докладите за местоположението си — каза Сестра Армина, сякаш съзряла възможност да се подмаже на императора. Тя облиза устни. — Искам да кажа, Ваше превъзходителство, че ние… ами че ние минахме покрай тях много отдавна. Те все още бяха в Средната земя и се придвижваха на юг, за да заобиколят планините. Няма как да са… — Тя не се доизказа. Явно Джаганг толкова я плашеше, че тя едва говореше. Сви се от страх и млъкна окончателно.