Калан не можа да сдържи усмивката си.
— Постъпила си много умно, като не си показала, че знаеш.
Джилиан изкриви устни, мъчейки се да потисне сълзите, които напираха в очите й, след като беше признала, че й е известна тежката участ, която я очаква.
— Имаш ли план?
— Да. Ти бягаш бързо, но въпреки това се съмнявам, че би могла да им избягаш. Ние обаче ще се възползваме от твоите познания и от това, което те не знаят. Нали сама каза, че е достатъчен един погрешен завой, за да се загуби човек в лабиринта от тунели и стаи. Нужна ти е минимална преднина, за да се скриеш някъде сред всичките тези завои. Тези катакомби са толкова заплетени, че дори Сестрите не биха успели да им помогнат да те намерят, а Джаганг едва ли би си губил времето да опитва.
Джилиан все още като че ли се колебаеше. — Но аз…
— Джилиан, това е една възможност да избягаш. Може би няма да има друга. Не искам да ти се случи нещо ужасно. Ако останеш, това е сигурно. Искам да разбереш, че трябва да се възползваш от тази възможност. Искам да се махнеш оттук. Това е всичко, което мога да направя за теб.
Джилиан я погледна ужасена.
— Искаш да кажеш… че няма да дойдеш с мен?
Калан стисна устни и поклати глава. Потупа металната яка около шията си.
— С това те могат да ме спрат. Тук е заложена магия. Ще ми попречат. Но мисля, че преди да са го сторили, ще бъда в състояние да ги забавя достатъчно, за да можеш ти да избягаш.
— Но те ще те наранят, а може дори да те убият, задето си ми помогнала да избягам.
— Те във всички случаи ще ми причинят болка. Джаганг вече обеща да ми се случи най-лошото, което мога да си представя. Той не може да направи повече от това, което вече има намерение да направи. Колкото до това дали ще ме убият — мисля че няма, поне засега. Все още имат нужда от мен. Ще ти помогна да избягаш и толкова. Решила съм го. Изборът е мой. Това е единственото, което мога да направя, единственото, за което мога да избирам. Ако ти помогна, това ще направи по-смислен живота ми, независимо какво ще стане с мен. Поне ще съм направила нещо, с което да им отвърна. Ще съм завоювала поне една моя си победа над тях.
— Ти си смела като Господаря Рал — изгледа я Джилиан.
— Имаш предвид Ричард Рал? — повдигна вежди Калан. — Ти познаваш Ричард Рал?
— Той също ми помогна — кимна Джилиан. Калан поклати учудено глава.
— За човек, който живее тук, посред нищото, май познаваш доста важни хора. Какво е правил той тук?
— Дойде от мъртвите.
— Моля? — намръщи се Калан.
— Е, всъщност не точно от мъртвите. Поне той така твърдеше. Но се появи от кладенеца на мъртвите в гробището, точно както е казано в преданието. Аз съм жрицата на костите. Негова служителка съм. Тълкувам сънища. Той е мой господар. Преди мен е имало много жрици на костите, но той никога не е идвал при тях. Нямах представа, че ще се появи, докато съм жива. Той също търсеше книги. Именно той намери това място. Аз дори не знаех, че тук, долу, има катакомби. Никой от семейството ми не знаеше. Дори дядо ми не знаеше, че мястото на костите е тук. Ричард търсеше една книга, която трябвало да му помогне да намери важен за него човек. Книгата се казваше „Лавинен огън“. След като откри това място и ме доведе тук, долу, аз му намерих книгата. Той много се развълнува. Бях толкова щастлива, че точно аз му помогнах да намери това, което му беше нужно. Откакто дойдох тук с него, прекарвам цялото си време да изучавам катакомбите и вече познавам всеки завой, всеки тунел и всяка стая. Надявам се един ден Ричард да се върне, както обеща, и тогава ще мога да му покажа всичко. Много искам той да се гордее с мен.
Калан виждаше силното желание в очите на Джилиан да зарадва този мъж, да направи нещо, което той ще оцени, да го накара да признае усилията и способностите й. Калан искаше да й зададе хиляди въпроси, но нямаше време. Обаче не можа да устои на един.
— Как изглежда той?
— Господарят Рал ми спаси живота. Никога не съм срещала такъв като него. — Джилиан замислена се усмихна. — Ами той е, не знам … — тя въздъхна, неспособна да намери думите.
— Разбирам — рече Калан, виждайки замечтания поглед в златистокафявите очи на момичето.
— Той ме спаси от войниците, които беше изпратил преди това Джаганг. Те търсеха тези книги. Бях изпаднала в ужас, защото онзи мъж щеше да ми пререже гърлото. Но Ричард го уби. После ме прегърна и пресуши сълзите ми. — Тя като че ли се отърси от спомена си. — Той спаси и дядо. Всъщност не точно той, а жената, която беше с него.