— Жена ли, каква жена?
— Ничи. Каза ми, че е магьосница. Беше много красива. Не можех да се наситя да я гледам. Никога дотогава не бях виждала толкова красива жена. Беше като някакъв добър дух, застанал пред мен, с коса като слънчева светлина и очи като небето.
Калан въздъхна. Естествено, че мъж като него ще има до себе си красива жена.
След като го чу, й стана чудно как така не й бе хрумнало подобно нещо.
Калан не можа да си отговори на този въпрос, но почувства как някаква смътна надежда, която досега не се беше осмелявала да дефинира, или може би беше неразгадаем копнеж, останал скрит под черното було, хвърлено върху миналото й, току-що й се изплъзнаха. Наложи се да извърне очи от Джилиан, за да не изгуби контрол върху ситуацията, в която се бе озовала. Спаси положението, като погледна през рамо, за да се увери, че императорът и Сестрите са все още заети. Така успя да изтрие неочаквано бликнала сълза от бузата си.
Вниманието на Сестрите беше погълнато изцяло от споровете около практическите подробности в книгата. Джаганг искаше да е сигурен, че са разбрали правилно някои конкретни пасажи.
Калан пак се извърна към Джилиан и установи, че момичето продължава да се взира в нея.
— Но не можеше да се мери по хубост с теб.
Калан се усмихна. Сигурно едно от изискванията, за да станеш жрица на костите, е да си дипломатичен.
— Сериозно — побърза да добави Джилиан, внезапно разтревожена, че може би Калан няма да й повярва. — Наистина. В теб има нещо.
— Какво искаш да кажеш? — свъси вежди Калан.
— Не знам как да го обясня. — Джилиан сбърчи нос в усилието си да намери точните думи. — Ти си красива и умна и знаеш точно какво трябва да направиш. Но има и нещо друго.
Калан се запита дали наблюденията на Джилиан не биха могли да й помогнат да разбере коя е всъщност. Трябваше й тъкмо човек, който я вижда, спомня си я и може да й даде някаква насока.
— Какво по-точно?
— Не знам. Нещо благородно.
— Благородно ли?
— По някакъв начин ми напомняш за Господаря Рал — кимна Джилиан. — Той без колебание ми спаси живота, също както и ти се опитваш да го спасиш. Но не, не беше само това. Не знам как да го обясня. В него просто имаше нещо… у теб усещам същото.
— Добре. Аз също имам намерение да ти спася живота, така че поне по това наистина си приличаме.
Калан си пое дълбоко въздух и отново погледна през рамо. Четиримата все така бяха погълнати от разгорещения разговор. Обърна се към Джилиан напълно сериозна.
— Време е да действаме.
— Но аз все пак се тревожа за дядо…
Калан се втренчи продължително в очите на момичето.
— Чуй ме, Джилиан, тук става въпрос за живота ти. Друг живот няма да имаш. Останеш ли тук, никой няма да прояви милост към теб. Сигурна съм, че дядо ти би искал да се възползваш от тази възможност.
— Разбирам — кимна Джилиан. — Господарят Рал ми каза същото за това колко е важен животът ми.
Незнайно защо, но думите й изпълниха Калан с чувството, че на сърцето й олеква. Тя се усмихна. Но веднага след това се сети за предстоящата им задача и усмивката й моментално се изпари. Не знаеше дали Джаганг и Сестрите ще приключат скоро, или ще продължат да се занимават с книгата през цялата нощ. Но не можеше да си позволи да пропусне момента.
— Трябва да действаме сега, преди да е отлетял шансът ни. Искам да правиш точно каквото ти кажа.
— Добре — съгласи се Джилиан.
— Ето как ще действаме: ти стой точно тук, а аз ще отида и ще убия двамата стражи.
— Какво ще направиш? — ококори очи Джилиан.
— Ще ги убия.
— Но как? Ти си жена, а те са грамадни мъжаги, при това са двама.
— Стига да знаеш как, не е невъзможно.
— Ще им прережеш гърлата, така ли? — опита се да отгатне Джилиан.
— Не. Така ще се вдигне шум. Пък и не мога да им прережа гърлата едновременно. Затова ще отмъкна още два от ножовете им, ще се промъкна зад тях и ще ги пробода точно… тук. — Калан опря пръст в гърба на Джилиан, малко встрани, където се намираха бъбреците й. Дори лекото бодване с пръст накара момичето да изохка от болка — толкова чувствително беше мястото.
— Да прободеш някого точно там, в бъбреците, е толкова болезнено, че човек не може дори да извика.
— Не говориш сериозно. Разбира се, че ще извикат.
— Когато те прободат в бъбрека — поклати глава Калан, — болката е толкова силна, че гърлото ти се схваща. Викът остава затворен в дробовете ти. Това ще е нашият шанс. Преди да са паднали на пода в предсмъртна агония, трябва да се измъкнем през вратата зад тях. При това колкото се може по-безшумно, за да спечелим повече време. Вероятно ще разполагаме само с един кратък миг, преди да бъдем разкрити, но той ще ни е достатъчен, за да можеш да избягаш. Значи оставаш точно тук. Веднага щом забия ножовете в гърбовете им, хукваш към вратата с всички сили. Но без да вдигаш шум. Ще те чакам на изхода.