Въпреки че тичаше като вихър, усети, че главата й е замаяна от победата. Сполучи да убие не само двамата пазачи, но и Сестра Сесилия. Спомените за болката, която тази жена й беше причинявала, при това с огромно удоволствие, преминаха за миг през главата й и тя се наслади на отмъщението си.
Сега, след като планът й успя и Джилиан избяга, изведнъж я обзе ужас. Знаеше, че няма да може да се измъкне. Единственото, което можеше да направи, беше да бяга, като избира напосоки завоите. И да чака края си.
Той дойде с внезапна, разтърсваща болка, която може би бе съизмерима с тази, покосила двамата пазачи. Разбра, че е паднала на земята, но не го почувства. После като че ли целият таван и мъртвият град над него се срутиха отгоре й. Светът стана черен като гроб.
Четиридесета глава
ДОКАТО ПРЕВАЛИ БИЛОТО, Ричард съвсем се задъха. Не само защото не му достигаше въздух, а и защото не му бяха останали сили. Не беше отделил достатъчно време, за да хапне по пътя, и беше време да си плати. Чувстваше краката си тежки като олово. Коремът го болеше от глад. Чувстваше се слаб. Единственото му желание беше да легне, но не можеше да си го позволи — не и сега, когато беше толкова близо; не и при такъв висок залог.
Хапна малко ядки и няколко шепи боровинки, които намери край пътя, но не се отклони, за да потърси нещо повече. Просто не искаше да губи време. Добре че поне раницата му беше с него, та предната вечер, точно преди залез слънце, успя да хвърли една въдица в малко езеро. Събра наръч сухи дърва и си запали огън. Докато огънят се разгоря, успя да улови три пъстърви. Беше толкова гладен, че му мина през ум да ги изяде сурови, но рибата се печеше бързо и реши да изчака.
Тъй като не искаше да губи време, откакто напусна мястото, където го остави Плъзгата, бе спал съвсем малко. Повтаряше си, че колкото по-скоро намери книгата, която Баракус беше оставил за него, толкова по-добре. Книгата го бе чакала цели три хиляди години. Не искаше да я остави да чака още една нощ. Помисли си, че ако прояви достатъчно находчивост и я намери по-рано, би могъл да избегне проблемите, пред които беше изправен сега. Надяваше се тя по някакъв начин да му помогне да намери Калан, а защо не и да му разкрие как да обезвреди лавинния огън.
Реши, че е по-важно да намери книгата колкото се може по-скоро, а след това може да почете, докато яде. А по-нататък ще мисли за сън и как да се върне в Кулата.
Кулата беше далеч. Ричард нямаше точна представа за местоположението си в момента, но знаеше, че е на доста голямо разстояние на юг от Агаден, в местност, която изглеждаше ненаселена, някъде в покрайнините на Дивото или близо до него. Притеснението му сега беше, че в тоя пущинак няма да може да си осигури кон. Напомни си да разрешава проблемите един по един. Един по един.
Въпреки че му беше много трудно да се катери по каменистия баир в тъмнината, сърце не му даваше да спре, като знаеше, че е толкова близо. Пък и нощните дребосъчета излизат само нощем, затова нямаше смисъл да спре да почива, на сутринта да продължи, а след това да трябва да чака още цял ден, докато отново се стъмни.
Накрая стигна до върха и огледа местността, за да се ориентира. Отвъд стръмния склон започваше рядка дъбова гора. Бризът, излязъл по-рано през деня, беше стихнал по залез и сега цареше мъртвешко спокойствие. Ричард усещаше тишината като тежест, която го смазваше. Тук, на върха, типичните нощни звуци, издавани от животинки, насекоми и други твари, обитаващи хълмистите местности околовръст, незнайно защо бяха стихнали. На лунната светлина Ричард забеляза, че нещо с дърветата не. е наред. До едно изглеждаха като мъртви. Дебелите им стволове бяха криви и чворести. Кората им беше започнала да се бели на дълги ивици. Увисналите изкривени клони приличаха на ноктите на хищна птица, протегнали се да сграбчат всеки, който се осмели да навлезе в това място.