Докато се изкачваше, Ричард беше съсредоточил вниманието си върху пътеката, но сега изведнъж застана нащрек и вниманието му се изостри. Ослушваше се да долови някакъв звук сред зловещата тишина. Пристъпваше предпазливо между дърветата, като се стараеше да вдига колкото се може по-малко шум. Но беше трудно, понеже земята беше осеяна със сухи съчки и листа. Надвисналите отгоре клони хвърляха мрачни гротескни сенки на лунната светлина, а във въздуха се усещаше хлад, от който по гърба го полазиха тръпки.
Когато направи следващата крачка, нещо под крака му се счупи и странно изпука. През всичките години, които беше прекарал в гората, Ричард никога не беше чувал подобен звук.
Замръзна на място, наостри уши и зачака. Умът му работеше напрегнато, докато си припомняше звука и се опитваше да разбере какво го бе причинило. Но колкото и да се опитваше, не можеше да го определи. Когато не чу нищо повече и не видя нищо да се движи, внимателно отстъпи назад и вдигна крака си.
След като се огледа във всички посоки и прецени всяка сянка, той клекна, за да види какво беше настъпил. Беше покрито с шума. Внимателно избута настрани разлагащите се листа.
В него се взираха кухите очни ябълки на счупен човешки череп, полузарит в глинестата горска почва и потъмнял от времето. Тежестта на крака му беше счупила теменната кост.
Обаче очните ябълки, втренчени в него, бяха непокътнати. Ричард огледа земята и забеляза други издатини под листата. Видя и нещо друго — още черепи, които не бяха покрити с листа. От мястото, където беше приклекнал, видя десетина черепа, които лежаха почти открити върху листата, а под тях се виждаха и други. Под листата намери останалите кости, принадлежащи на черепа, върху който беше стъпил. Изправи се бавно и продължи да върви, като оглеждаше внимателно земята, дебелите, изкривени стволове на дърветата и надвисналите клони. Не видя никой, не чу нищо.
Сега, когато вече знаеше какво търси, забеляза, че черепите като че ли са навсякъде. Стигна до трийсет и престана да ги брои. Костите изглеждаха хем разхвърляни, хем някак скупчени, сякаш хората бяха умирали заедно или на групи. Явно тези хора бяха приключили земния си път точно на това място. Не можеше обаче да се каже какво точно се е случило. Имаше само няколко черепа, притиснати плътно един до друг. Но Ричард си каза, че може да е случайно и сигурно са принадлежали на хора, загинали близо един до друг.
Приклекна, за да разгледа някои от черепите — и откритите, и заровените под листата. Първоначално си помисли, че може би тук се е водила битка, но доколкото можеше да прецени на лунната светлина, тези хора не бяха умрели по едно и също време. Някои кости все още бяха здрави, докато други бяха започнали да се ронят. Някои изглеждаха толкова стари, че буквално се разпадаха при допир. Мястото приличаше на гробище, но повечето от телата бяха върху земята, а не погребани.
Другото, което забеляза, беше, че мъртвите не бяха смущавани от хищници. Докато работеше като горски водач, Ричард беше срещал останки от трупове в гората. Животните винаги намираха мъртвите — все едно дали бяха хора или не. Тук обаче изглеждаше, че с времето телата се бяха разложили и под тях бяха лъснали скелетите, разположени така, както е паднал човекът — на една страна, с широко разперени ръце или пък с лице към земята. Никой не беше положен като за погребение — с ръце, скръстени на гърдите или сложени отстрани на тялото. Като че ли бяха паднали мъртви на земята. В това нямаше да има нищо чак толкова странно, ако не беше фактът, че нямаше нито един труп, докоснат от хищници.
Ричард имаше чувството, че върви безкрайно през дъбовата гора, загубил надежда, че някога ще излезе от нея. В безлунна или облачна нощ, а дори и в облачен ден тук човек лесно можеше да се загуби. Всичко изглеждаше еднакво. Дърветата бяха на равно разстояние едно от друго и нищо не му подсказваше дали върви в правилната посока — освен луната и звездите. Може би през половината от нощта Ричард продължи да върви напред през гората на мъртвите. Беше сигурен, че следва посоката, посочена му от Плъзгата. Но тя не можеше да предвиди какво ще намери той. Просто му предаваше указанията на Баракус, дадени преди три хиляди години. Тези кости обаче не изглеждаха чак толкова стари. Разбира се, беше напълно възможно сред дъбовата гора да е имало и кости отпреди хиляди години, но досега те биха се превърнали в прах.
Постепенно гората се сгъсти. Накрая Ричард навлезе сред тъмните сенки на грамадни борове. Стволовете им бяха близко един до друг, всеки от тях беше едва ли не с големината на родния му дом в Еленовата гора. Имаше чувството, че пред него се е изправила стена от планини, които се издигаха в небето. В долната си част стволовете, подобно на колони, бяха без клони. Клоните бяха високо горе и се губеха от погледа. Те напълно закриваха небето и превръщаха земята долу в тъмен, объркващ лабиринт сред масивните стволове.