Ричард изтри лицето си с опакото на ръката. Защо Баракус просто не е казал как да вземе „Тайните на силата на магьосника воин“? Може би си е помислил, че въпросният човек, който трябва да има книгата, вече ще е придобил силата си и за него това няма да е пречка. Може да си е помислил, че Ричард би трябвало да знае как да завърти вълшебния водовъртеж, който да изсмуче пясъка. Ако е така, тогава Ричард не беше този човек. Той не само не знаеше как да използва силата си, но тъй като беше пътувал в Плъзгата, вече нямаше и дарбата си.
Що се отнася до Ричард, пясъците на времето вече бяха свършили за него. Сестрите на мрака бяха задействали кутиите на Орден. Заклинанията бяха заразили света на живота. Бяха започнали да рушат магията и това вероятно беше голямото нещастие, от което страдаха дребосъчетата, а армията на Императорския орден опустошаваше необезпокоявана Новия свят. Но най-лошото лично за него беше, че Калан беше отвлечена и беше под въздействието на проклятието на лавинния огън и отчаяно се нуждаеше от помощта му.
А сега той стоеше тук и чакаше пясъците на времето да изтекат. Ричард отдръпна ръката си от лицето и се намръщи. Наведе се над ръба на скалата и погледна към терасата, която се виждаше далеч долу. Пясъците на времето.
Обърна се наляво и се загледа внимателно в скалата. Там не видя нищо, което би могъл да използва. Но отдясно му се стори, че вижда път, по който би могъл да слезе долу. Смъкна раницата от гърба си, остави я на земята, извади от нея сгъваемата си лопата и бързо я сглоби.
— „Когато пясъците на времето най-после свършат, този, за когото е предназначена книгата, ще бъде тук и ще я вземе със себе си“ — повтори той. — Нали това каза?
— Да — отвърна Джас. — Така ни бе предадено.
Ричард отново надникна от скалата.
— Трябва да сляза долу до терасата — каза той.
— Ние ще дойдем и ще осветяваме пътя ти — рече Там. Без да губи време, Ричард заслиза надолу по скалистата пътека. Оказа се толкова трудно, колкото беше и предполагал, но не след дълго той се озова на тясната площадка долу под върха, от който беше избутал камъка.
Огледа се и започна да опипва стената, докато намери това, което търсеше. Веднага започна да копае, да кърти и да вади камъни, които бяха така плътно забити, че беше трудно да се каже със сигурност на оскъдната светлина, хвърляна от луната и от двете нощни дребосъчета, дали наистина беше това, което мислеше.
Когато скалата започна да поддава, увереността му се засили. Колкото повече парчета камъни изваждаше, толкова по-лесно ставаше.
Трябваше да работи предпазливо при отстраняването на някои по-големи камъни. Една погрешна стъпка и можеше да се подхлъзне и да падне от тесния перваз. Някои от камъните в разширяващата се дупка бяха по-големи, отколкото би могъл да повдигне, затова се наложи да ги търкаля, за да ги махне от отвора. За щастие беше успял да разбута почвата под повечето от тях и да ги търкаля. Застана отстрани на перваза и бутна големите камъни, които се изтъркаляха покрай него. Наблюдаваше ги как изчезват в нощния въздух, падайки безшумно, докато накрая се стовариха с трясък далеч под него.
Внезапно лопатата попадна в нещо меко и останалата част от скалата започна да поддава със стържещ звук и се разлетя на много парчета. Ричард едва успя да се дръпне встрани, за да не го ударят. Последва грохот и от дупката бликна струя пясък, която се изля далеч в празното пространство, извита като дъга. Ричард остана да стои с гръб опрян в стената, а сърцето му се разтуптя трескаво, когато кухата вътрешност на скалата се разчисти така внезапно. Двете дребосъчета се въртяха, изненадани от изумителната гледка. Едното дребосъче — Ричард не беше сигурен кое — последва за известно време колоната от пясък, която се стичаше надолу, а после се върна. Пясъкът като че ли нямаше край, но постепенно потокът започна да намалява, докато накрая от дупката само сегиз-тогиз бълваха малки количества. Без да губи време, Ричард се покатери в отвора.
— Хайде — викна той на дребосъчетата, — трябва ми светлина.
Те се подчиниха и минаха над раменете му, за да влязат първи и да осветят пространството. Вече вътре, Ричард се изправи и изтупа праха от дрехите си, като оглеждаше рафтовете, пълни с книги. С изумление си помисли, че е първият човек, застанал на това място, от времето когато Магда Сеарус, жената, превърната в Първия Изповедник, е била тук.
Това му напомни за Калан и за нуждата да я намери, което пък го подтикна веднага да започне да се оглежда наоколо. Оказа се, че библиотеката е твърде непретенциозна, с врата в далечния край, която водеше по-навътре в скалата. Видя сенките на входове и виещи се стълби. Въпреки че пясъкът беше изтекъл през дупката, вътре все още всичко беше покрито от него. Беше нужно време, за да се почисти това място и да може да се каже какво има вътре.