Отдясно върху каменен пиедестал, подпрян на гола каменна стена, лежеше една-единствена книга. Ричард я взе и издуха пясъка и праха от нея.
На корицата беше написано: „Тайните на силата на един магьосник воин“. Пръстите му леко се плъзнаха по позлатените букви на корицата и той отново прочете думите, предназначени за него. Обзе го възторжено чувство, осъзнал, че един магьосник воин, самият Първи магьосник Баракус, е написал тази книга за човека, който е трябвало да се роди със силата, освободена от Храма на ветровете благодарение на неговите усилия. най-после Ричард намери съкровището, което Баракус бе оставил за него.
Едното нощно дребосъче висеше над рамото му и го наблюдаваше, докато той гледаше почтително книгата, която най-после щеше да даде отговори на въпросите му и така щеше разбере как да си възвърне дарбата.
Накрая с разтуптяно сърце Ричард отгърна корицата, за да види какво е искал да му каже Баракус.
Първата страница беше празна. Прелисти още страници — празни. Прелисти цялата книга — с изключение на думите върху корицата, книгата беше абсолютно празна.
Ричард притисна с пръсти слепоочията си. Имаше чувството, че му прилошава.
— Някой от вас да вижда нещо по тези страници?
— Не — каза Джас, — съжалявам.
— Аз не виждам тук да пише нещо — добави Там.
И тогава Ричард изведнъж се сети къде е проблемът. Сърцето му се сви. „Тайните на силата на един магьосник воин“ беше книга с инструкции за използването на специфична форма на дарбата. Това бе вълшебна книга. По някаква причина Ричард беше лишен от дарбата си. Без нея текстът, изписан по страниците, не можеше да се задържи в ума му. Той забравяше думите още преди да си е спомнил, че ги е прочел.
Също както вече не си спомняше нито дума от „Книгата на преброените сенки“, така и думите на „Тайните на силата на един магьосник воин“ не се задържаха в съзнанието му достатъчно дълго, за да знае, че изобщо е видял някакви думи. Без дарбата му за него страниците щяха да си останат празни.
Докато не разбереше какво не е наред с неговата дарба, нямаше да може да прочете тази книга.
— Ще трябва да я взема със себе си — каза той на дребосъчетата.
— Баракус точно така е наредил, Ричард Сайфър — каза Там.
Ричард се запита дали Баракус някак си не е знаел и това.
Нямаше време да разсъждава дали е знаел, или не. Излезе от дупката и се покатери по скалата. Забеляза, че тя образуваше нещо като козирка над отвора за библиотеката, вероятно за да попречи на водата да започне да прониква вътре. Пясъкът трябваше да е сух не само за да не се развалят книгите, които бяха вътре, но и за да може лесно да излезе навън. Ричард реши, че засега няма опасност библиотеката да се намокри от дъжда. Когато изкачи скалата, той прибра ценната празна книга в раницата си. Забеляза, че под каменния ръб, където допреди малко имаше пясък, сега се спуска виеща се стълба, която потъва надолу в мрака. За да бъде сигурен, че никой няма да открие стълбата, отново напъна всички сили и избута огромния камък, докато заеме старото си място. Задъхан ог усилието, Ричард метна раницата на гърба си. В главата му се блъскаха хиляди най-различни мисли. По обратния път през тъмната гора Ричард си поговори малко с двете нощни дребосъчета и им благодари за помощта. Когато излязоха отново при поляната, той огледа малките светлинки, които се плъзгаха между тревата и дивите цветя, а някои се въртяха в сложен танц, като се рееха по двойки. Запита се колко ли са били по времето, когато Калан е идвала тук. Усещаше болезнено липсата й, чак в гърлото му заседна буца. Тя беше неговият свят, но този свят му се изплъзваше.
— Трябва да вървя — каза той на Там и Джас. — Надявам се да използвам това, което намерих тук, за да помогна да бъдат прекратени вашите страдания.
— Ще се върнеш ли? — попита Джас.
Спомнил си за миг за скритата библиотека, Ричард кимна.
— Да, и се надявам да доведа Калан с мен. Дано дотогава вие да сте си я спомнили. Знам, че тя много ще се радва да ви види отново.
— Когато си я спомним — каза Джас, — също ще се изпълним с радост.
Ричард само кимна и продължи пътя си. Там го съпроводи през древната гора, като му помагаше да намери пътя. В края на старите дървета той спря.
— Баракус е постъпил умно, като е избрал теб, Ричард Сайфър. Вярвам, че имаш това, което ти е нужно, за да успееш. Желая ти всичко най-хубаво.
Ричард тъжно се усмихна. Искаше му се и той да беше също толкова сигурен. Вече нямаше достъп до дарбата вътре в себе си — ако изобщо тя беше у него — и нямаше представа как би могъл да успее. Може би Зед щеше да му помогне.