— Благодаря ти, Там. Ти и дребосъчетата сте добри пазители на нещата, които Баракус ви е оставил на съхранение. Ще направя всичко по силите си, за да ви защитя — вас и другите невинни създания, които са в такава голяма опасност.
— Ако не успееш, Ричард Сайфър, съм уверен, че няма да бъде, защото не си положил усилия. Ако някога отново ти потрябва помощта ни, както ти е казала и Шар, произнеси едно от нашите имена и ние ще се опитаме да ти се притечем на помощ.
Ричард кимна и тръгна, като се обърна само веднъж, за да му махне с ръка. Дребосъчето се завъртя, припламна за момент, а после изчезна сред дърветата.
Изведнъж Ричард се почувства ужасно самотен, останал само със светлината на луната. Мъртвите дъбове му се сториха безкрайни. Продължаваше да върви като в унес. Нужна му беше храна и почивка, но искаше да се махне от странната гора. Забеляза кости сред корените на дъбовете, а дърветата като че ли се опитваха да се сведат над мъртвите и да ги притиснат до гърдите си.
След като вървя дълго, вглъбен в тревожните си мисли, някъде в мъртвата гора Ричард усети из въздуха внезапен хлад. Потръпна и се задъха от студения въздух, който нахлу в дробовете му — сякаш беше попаднал в лапите на зимата. Погледна нагоре и забеляза нещо, което отначало му се стори като сянка, изправена сред черепите. Когато най-после разбра какво е, отново го побиха тръпки.
Беше висока жена с черна, разрошена коса. Беше облечена изцяло в черно. Кожата й беше бледа като луната, а мъртвешкото й лице като че ли плуваше в мрака. Сбръчканата й кожа беше изопната върху ръбатите скули така, както той си представяше, че може би изглеждат мъртвите, след като бяха престояли безжизнени в тази гора, в очакване червеите да си свършат работата. Тънката й заплашителна усмивка безпогрешно показваше, че е готова, без да й мигне окото, да остави костите на умрелите да гният в това място.
Ричард почувства такъв студ, че не можеше да помръдне. Усети, че трепери, но не можеше да се удържи. Не чувстваше пръстите нито на ръцете, нито на краката си. Искаше да се помръдне, да побегне, но не можеше да накара краката си да се движат.
Не можеше да извика и дарбата си. Нямаше меч, който да изтегли.
Почувства се безпомощен под погледа на бледосините й очи. Запита се дали безжизнените му останки щяха да бъдат захвърлени да гният в тази пустош, забравени заедно с всички други анонимни кости на нещастниците, дошли тук да преследват мечтите си.
Ръцете на жената се разпериха като криле на гарван и нощта го погълна.
Четиридисет и втора глава
ПОСТЕПЕННО КАЛАН ЗАПОЧНА ДА ЧУВА монотонни гласове, които се носеха отблизо и отдалеч. Обаче беше толкова замаяна, че не беше сигурна дали са истински, или само си въобразяваше. Знаеше, че някои от мислите, които непрекъснато се въртяха в главата й, сигурно са плод на въображението й, колкото и истински да й се струваха. Знаеше, че не може да бъде в един момент на поляната с цветята сред звездите, в следващия в разгара на жестока битка с мумифицирани трупове, възседнали коне, а в по-следващия да лети през облаците, яхнала червен дракон. Всичко й изглеждаше реално, но тя знаеше, че не би могло да бъде.
В края на краищата, дракони нямаше. Те бяха само мит.
Но ако това, което чуваше, наистина бяха гласове, тя не можеше да различи думите. Идваха като безплътни, неподправени звуци и всеки тон отекваше болезнено дълбоко в нея. Главата й пулсираше в бавен ритъм и всеки път, когато болезненият напън я притискаше, имаше усещането, че черепът й ще се разцепи от напрежение. Със стихването на всеки периодичен цикъл започваше да й се повдига, а след това с настъпването на следващия мъчителен натиск изпадаше в някакво безразличие.
Колкото и да се мъчеше да отвори очите, Калан не успяваше да повдигне тежките си клепачи. За това й беше нужна повече сила, отколкото можеше да събере в момента. А и се страхуваше, че може би е светло. Беше сигурна, че светлината ще й причини болка, че ще се забие като от наострени игли в беззащитните й очи. Имаше чувството, че непознат, плътен натиск я принуждава да стои неподвижна, докато някаква скрита сила я измъчваше с пулсиращия си напън. Опитвайки се отчаяно да се измъкне от хватката й, тя се помъчи да размърда ръце, но те също се оказаха сковани. Опита се да раздвижи краката си или поне да повдигне едното си коляно, но те като че ли бяха стегнато обвити в плътен мрак.
Един звук, вероятно рязко изречена дума, я стресна. Тя се поразбуди и започна да излиза от вцепенението, връщайки се към живота. Този път беше сигурна, че звуците бяха гласове. Започна да различава по някоя и друга дума. Мислено се вкопчваше в тези думи като в спасителен пояс и ги използваше, за да се измъкне от мрака на безсъзнанието. Започна да диша по-равномерно, като се съсредоточаваше върху думите и се стараеше да отклони пулсиращия натиск, докато внимателно се вслушваше в тях и се мъчеше да ги свърже в някакъв смисъл. Разпозна женски гласове и един мъжки. Беше груб.