Огромната маса от хора отвъд вътрешните кръгове съвсем не беше дисциплинирана. Нахвърляха безразборно багажа си във фургоните, а когато тръгнаха, оставиха след себе си купища боклуци и изпотрошена плячка. Изобщо не ги интересуваха подробности като ред и дисциплина. Тяхната цел в живота беше да накарат другите да се преклонят пред превъзходството им.
Забелязала реакцията на Калан при вида на тези свирепи мъже, Сестра Улиция кимна към тях с глава, а после се наведе по-близо към Калан.
— Знам как се чувстваш — рече тя.
Калан се съмняваше. Не искаше да казва нищо, защото беше сигурна, че Джаганг е в ума на Сестрата и следи какво може да каже на Калан, докато не е наоколо.
— Всъщност сега едва ли има някакво значение как се чувствам — рече тя на двете Сестри, които я наблюдаваха. — Той ще направи с мен каквото си поиска. — Опипа порезната рана на бузата си, останала от един от пръстените на Джаганг. Вече беше спряла да кърви. — Каза го достатъчно ясно.
— Предполагам, че ще изпълни намеренията си — рече Сестра Улиция.
— Той ще направи каквото си поиска с всички ни — добави Сестра Армина. — Не мога да повярвам, че сме били толкова глупави.
Джаганг се върна заедно с група офицери. Войниците зад тях вече теглеха след себе си оседлани коне. Други мъже бяха събрали шкафове, столове, маси и други по-дребни предмети от шатрата на императора и ги товареха в сандъци, които качваха в чакащите фургони. След като шатрата беше опразнена, свалиха въжетата, след тях коловете и накрая самата шатра. За няколко минути това, което приличаше на малък град от палатки с императорската шатра в центъра, се превърна в празно поле.
Джаганг даде знак на един мъж да подаде на Калан юздите на кон.
— Днес ще яздиш с мен.
Калан се замисли какво ли ще прави на следващия ден, но не попита. Изглежда, той имаше планове за нея. Не можеше да отгатне какви са, но се страхуваше от това, което я очакваше.
Пъхна единия си ботуш в стремето и се метна на седлото, а после огледа морето от мъже, преценявайки шансовете си за бягство към свободата. Може би щеше да успее да се промъкне покрай мъжете, защото с изключение на двете Сестри и Джаганг те не можеха да я помнят достатъчно дълго, за да знаят къде се намира. Колкото и да не можеше да си го представи, за тях тя беше като невидима. Щяха да си мислят, че бяга някакъв кон без ездач и сигурно нямаше да искат да бъдат стъпкани без причина.
Като продължаваха внимателно да я наблюдават, Сестрите също възседнаха коне, заставайки от двете й страни, за да са сигурни, че няма да може да побегне. Въпреки че беше невидима за войниците, Калан знаеше, че Сестрите могат да използват яката, за да я съборят на земята, когато поискат. Дори не беше нужно да е близо до тях. Вече беше успяла да научи това по най-болезнен начин. Краката още я боляха от това, което й бяха сторили малко по-рано. Беше добре, че щеше да язди. Светлината на зората се отразяваше в милионите оръжия, от което армията приличаше на море от разтопен метал. Като че ли носейки се на някакъв добре построен сал, личната стража на императора и кортежът от Сестри, слуги и роби се понесе през обширния развълнуван океан от мъже, които се бяха отправили на север към хоризонта.
Яздеха, а от дясната им страна в небето се издигаше горещото слънце. Калан, застанала между Сестрите и личната стража на императора, се извисяваше сред огромния поток от мъже, насочил се на север. От седлото си тя имаше възможност да вижда надалеч разпрострялото се множество. Поне не се налагаше да носи багажа на Сестрите на гърба си, както го беше правила винаги досега.
Предишният шум, който войниците вдигаха, престана, когато монотонният им марш започна. Вече им беше твърде трудно да разговарят. Не мина много време и Калан започна да се поти от горещината. Мъжете с тежки торби на гърбовете продължаваха да вървят напред, забили очи в земята. Да спрат по всяка вероятност би означавало да бъдат стъпкани. Доколкото можеше да види, с тях на север се беше отправила войска, наброяваща милиони хора.
През целия ден през хората, които вървяха пеш, си пробиваха път фургони и мъже на коне. От време на време сред армията се разпръсваха фургони, които пренасяха вода. Около тях бързо се образуваше опашка от войници, които чакаха реда си, за да получат вода.
Към пладне в центъра на императорската свита пристигна малък фургон. В него имаше топла храна, която беше раздадена на офицерите. Сестрите подадоха на Калан същото, каквото беше раздадено на останалите — филии хляб с някакво солено, размекнато месо между тях. Не беше много добро на вкус, но Калан умираше от глад и беше доволна, че й го бяха дали.