Мярна наблизо коне и за момент й мина мисълта да се втурне към тях. Видя се как се мята на гърба на някое от животните, впуска се в галоп и избягва от лагера. Знаеше, че това е само фантазия. Сестрите щяха да изпратят поток от болка през нашийника и да я съборят на земята. Освен това жената, която Джаганг държеше, щеше да умре. А той не беше от хората, които отправят празни заплахи. Изпълняваше заплахите си, за да не си помисли някой, че блъфира.
Калан знаеше, че подобно бягство беше невъзможно, но мисълта за него отвличаше вниманието й от мъжете, които бяха непоносимо близко до нея. Не искаше да мисли за мръсните им ръце, които неизбежно се набиваха в погледа й. Чисто гола, беше абсолютно уязвима. Стоеше сред ширналия се лагер като водна лилия посред голямо вонящо тресавище. Ускори крачка, като си каза, че колкото по-скоро направи кръга, толкова по-скоро ще се върне на сигурно място под покрива на шатрата. Беше ужасно да си помисли, че може да има спасение и сигурност в шатрата на отвратителния Джаганг. Но там поне нямаше да е изложена на показ, а точно в момента това беше най-големият й проблем. Мислите й бяха заети изцяло с него. Трябва да измине разстоянието до скалата и да се върне обратно. Колкото по-бързо го направи, толкова по-скоро ще се прибере в шатрата — освен ако навън, сред тази паплач от войници, не се намереше някой, който да покаже, че я вижда. А в известна степен беше логично да се намери такъв. Вече бе срещнала цели двама души, които я видяха — и то измежду не особено голям брой хора. А тази армия наброяваше милиони мъже. Имаше голяма вероятност да попадне на такива, които можеха да я виждат съвсем добре.
Какво би направила тогава? Погледна през рамо и видя Сестрите далеч назад, отвъд човешкия поток. Ами ако някой от мъжете я сграбчи и събори на земята, а след това я отмъкне нанякъде? най-после Сестрите скъсиха разстоянието, макар че все още бяха доста далече. Калан с тревога си помисли какво би се случило, ако я сграбчи някой, който я вижда. Ами ако цяла група мъже я видят едновременно? Дали Сестрите ще успеят да я отърват от цяла тълпа? При положение, че я следваха твърде отдалеч. Колко ли пъти ще успеят да я изнасилят, преди Сестрите да се появят. Но те биха могли да направят магия. Не, не може да позволят на мъжете да се гаврят с нея. После се замисли откъде у нея тази увереност.
Заради Джаганг. Той я искаше за себе си. Не беше мъж, който ще позволи на подчинените си да се възползват от неговия трофей на трофеите. Би я поискал за себе си. Представи си го, легнал върху нея, и я побиха студени тръпки. Обаче сега непосредственият й проблем беше не Джаганг, а тези мъже. В един момент, когато мина покрай един войник, който беше с гръб към нея, успя да измъкне ножа от ножницата на бедрото му. Направи го така, че Сестрите да не забележат. Мъжът се огледа, почувствал смътно нещо, но въпреки че се загледа право в нея за момент, отмести поглед и продължи разговора си.
Мъжете, сред които се движеше, бяха все още от кръговете около императорския стан, но скоро щеше да излезе от тях и да тръгне между редовите войници. Те пиеха, смееха се, играеха комар и си разказваха истории около огньовете. Сред тях имаше коне. На много места се виждаха фургони. Някои вече бяха опънали груби палатки, други готвеха над огньовете или пък спяха.
Тя видя също, че в палатките водеха жени. Никоя нямаше бодър вид. Видя жени да излизат от някоя палатка, за да бъдат веднага сграбени от чакащи мъже, които ги завличаха в следващата палатка. Калан си спомни, че Джаганг беше споменал за възможността да изпрати Сестрите в палатките за наказание. Когато чу риданията на жените в тези палатки, я изби пот при мисълта за собствената й съдба, когато се върнеше в палатката на Джаганг. Колкото и ужасна да й се струваше мисълта, че може да бъде вкарана в онези палатки, Калан не можеше да изпита съжаление за Сестрите. Дори в крайна сметка да бъдат изнасилени от тези мъже, според Калан това нямаше да е достатъчно наказание за тях. Заслужаваха да им се случат много по-лоши неща.
Един от мъжете наблизо погледна към нея. По очите му Калан разбра, че я е видял. Гледаше я втренчено. Устата му остана отворена, изумен от късмета си да види как една такава жена му се набутва, така да се каже, право в ръцете. Докато се надигаше, преди напълно да се изправи, Калан разпра корема му от горе до долу и бързо продължи напред, сякаш не се беше случило нищо. Напълно изненадан, онзи направи жалък опит да задържи червата си, които бликнаха навън. Преви се одве и падна на земята със сподавен стон, заглушен от общата врява наоколо. Когато се строполи и червата му се разляха в пръстта, другарите му извърнаха глави към него. Едни бяха шокирани, други се засмяха, но всички си помислиха, че той просто е участвал в бой с ножове. Калан не забави крачка и не се обърна. Продължи да върви, като си напомняше за задачата си — да стигне до скалата, да заобиколи от другата страна и да се върне в шатрата. Да изпълни заповедта на Джаганг. Когато от тълпата изскочи един мъж и се втурна към нея, тя стегна мускули и като използва собствената му инерция, заби ножа си под ребрата му, като разкъса важни органи. От зейналата рана и под натиска на тежестта му ръката й хлътна в горещите му вътрешности. Онзи се строполи като чувал с пясък, без да гъкне, и Калан разбра, че го е убила. Като спомен от кратката им схватка сега цялата й ръка беше в кръв. Къде ли се беше научила да прави такива неща? Имаше чувството, че ги върши инстинктивно — както емоциите идват по естествен път, без да ги викаш. Не можеше да си спомни нищо за себе си, но явно помнеше как да използва оръжие. Реши, че трябва да е благодарна за това. Продължи да си проправя път сред морето от войници и стигна до едно място, където цареше особено оживление. Мъжете се бяха отдръпнали, за да оставят празно пространство в центъра, където два отбора играеха Джа’Ла. Десетки хиляди войници се бяха скупчили наоколо и с викове насърчаваха ту единия, ту другия отбор. Играта беше дивашка и груба, лееше се кръв, чуваха се възторжени викове.