— Виждала съм как се играе. Бих казала, че стратегията е на второ място, това е преди всичко игра на жестокост.
— Ами щом стратегията не те интересува, то несъмнено ще ти е приятно да гледаш как мъжете се потят, напрягат и борят един с друг. Това е причината повечето жени да обичат да гледат Джа’Ла. На мъжете им харесва заради стратегията, заради самото състезание, заради възможността да насърчават отбора и да си представят, че самите биха могли да са на мястото на играчите. Докато жените обичат да гледат полуголи тела и лъснали от пот мускули. Приятно им е да гледат как най-силните надделяват, мечтаят да бъдат обект на желанието на героите завоеватели и чертаят планове как да се доберат до тези мъже.
— И едното, и другото ми звучи безсмислено: или жестокост, или безсмислена похот.
Той вдигна рамене.
— На моя език Джа’Ла д’Джин означава „играта на живота“. Не е ли животът борба, жестоко състезание? Състезание между хората и между половете? Животът, също като Джа’Ла, е жестока борба.
Калан знаеше, че животът може да бъде брутален, но не жестокостта стоеше в основата на живота; че половете не са съперници — те би трябвало да си поделят както труда, така и радостите на живота.
— Това важи за хората като теб — каза Калан. — Това е една от разликите между мен и теб. Аз прибягвам към насилието само като крайна мярка, само когато от това зависи животът ми, правото ми на съществуване.
Докато за теб жестокостта е начин да удовлетвориш желанията си, дори най-обикновените, защото освен силата си не притежаваш нищо значимо, което да предложиш в замяна на желанията или нуждите си — и това важи и за жените. Ти вземаш, без да си заслужил.
Аз не постъпвам така. Ти не цениш нито живота, нито каквото и да било в него — а аз напротив. Ето защо ти е необходимо да унищожаваш всичко хубаво — защото красотата изобличава нищожния ти животец; на фона на доброто личи най-ясно, че ти не правиш нищо, освен да прахосваш дните си.
Ето защо ти и тези като теб мразят хората като мен — защото съм по-добра и ти го знаеш.
Колко типично за един грешник — да смяташ, че като приемаш собствения си живот за стойностен, това е престъпление както срещу Създателя, така и срещу ближния.
В мига, в който тя го изгледа гневно, той й хвърли предупредителен поглед изпод вежди, като се наклони към нея. Размаха под носа й дебелия си пръст, украсен с плячкосан нейде златен пръстен, за да подчертае важността на думите си, сякаш поучаваше себично, твърдоглаво дете, на косъм да си получи пердаха.
— Братството на ордена ни учи, че да си по-добър от някого, означава да си по-лош от всеки.
Калан можеше само да занемее пред подобна вулгарна идеология. Псевдорелигиозният постулат, взет от една лишена от съдържание идеология, й помогна да осъзнае внезапно необятността на дивашката природа на Джаганг и отмъстителността на Ордена като цяло. Ставаше дума за идея, отдавна прекъснала връзката си с основата, върху която бе съградена — че всеки живот има еднакво право да съществува заради самия себе си, — за да оправдае отнемането на живот в името на изобретеното от самия Орден понятие за общо благо.
В елементарно звучащите рамки на една ирационална доктрина той току-що неволно бе разкрил всичко.
Това обясняваше поквареността на цялата му кауза и преобладаващите емоции, които движеха поведението на тези чудовища, струпани навън, готови да убият всеки, който не се подчини на веруюто им. Това беше догма, която зачеркваше цивилизацията, ценеше диващината като начин на съществуване и налагаше постоянна жестокост, която да унищожи всяка благородна идея и нейния създател. Тази идеология бе като магнит за крадци, които имаха нужда да се уверят в своята правота, за убийци, които търсеха свещено опрощение за кръвта на невинните жертви, просмукваща се в душите им.
Тя приписваше всяко достижение не на човека, който го е извършил, а напротив — на онзи, който няма никаква заслуга за него и не си е мръднал пръста, за да направи нещо по въпроса. Това бе идеология, която ценеше кражбата, не постижението.
И зачеркваше индивидуалността.
Същевременно тази доктрина признаваше по плашещо тъжен начин загниващата сърцевина на слабостта пред лицето на живота, невъзможността за съществуване на друго равнище, освен като примитивен звяр, който трепери в постоянен страх, че другите са по-добри от него. Това не беше просто отхвърляне на всичко хубаво, негодувание към съзиданието — на практика беше далеч по-зле. Беше израз на разяждаща ненавист към всичко добро, покълнала от вътрешната неохота да се стремиш към нещо значимо.