Калан поклати глава, страхувайки се, че гласът може да й изневери. Той измъкна ръката си.
— Добре.
Тя го чу да се обръща на другата страна, накъдето бе отместил и погледа си. Калан лежеше, без да издава нито звук. Едва си поемаше въздух. Не можеше да прецени какво точно се е случило тази нощ и какво би могло да означава всичко това. Знаеше само, че никога, през целия си живот, не се бе чувствала по-самотна — поне това важеше за онази част от живота си, която си спомняше.
Незнайно защо, но едва ли не би предпочела той да я беше изнасилил. Ако го беше сторил, сега нямаше да трепери от страх пред онова, което бе изрекъл и което тя не разбра. Сега й предстоеше да се буди всяка сутрин, без да знае дали няма да се окаже, че именно това е денят, в който ще възстанови паметта си. А когато това се случеше, по някакъв необясним начин изнасилването щеше да се превърне в нещо още по-страшно и всичко щеше да се промени във възможно най-лошата посока.
Калан му вярваше. Колкото и невъздържан да се беше проявил, когато й посегна, а тя много добре познаваше това невъздържание, той нямаше да се спре, освен ако всичко, което каза, не беше вярно.
Калан разбра, че вече не иска да знае коя е. Миналото й току-що се превърна в нещо твърде опасно, за да има смисъл да си го припомня. Ако това станеше, той щеше да й причини най-лошото. по-добре да си остане със забравата, защото тя ще я предпази от опасността.
Когато долови равномерното му дишане, последвано от ниския, боботещ тон на хъркането му, тя се протегна и с треперещи пръсти издърпа бельото и останалите си дрехи.
Въпреки че беше лято, тя трепереше, обхваната от леден ужас. Както лежеше до леглото, придърпа един близък килим върху себе си, разбирайки, че това е за предпочитане пред последствията от един евентуален опит за бягство. Нямаше изход. Така се беше стекъл животът й. Оставаше й само надеждата остатъкът от този живот да си остане завинаги дълбоко забравен.
Ако си спомнеше коя е, то животът й щеше да се влоши безкрайно. Нямаше да допусне това. Щеше да остане зад черното було. От тази нощ насетне тя ставаше нов човек, различен от този, който беше в миналото. А онзи, другият, трябваше да остане завинаги мъртъв.
Чудеше се кой ли може да е човекът, когото споменаваше Джаганг. Страхуваше се да си представи какво е онова, което Джаганг ще му причини чрез нея, което така сериозно ще му навреди.
Тя изтласка тези мисли от ума си. Това беше предишното й аз. Тази личност си беше отишла безвъзвратно и това нямаше да се промени никога.
Завладяна от дълбока самота и отчаяние, Калан се сви на кълбо и тихо и безутешно заплака.
Четиридесет и осма глава
РИЧАРД ВЪРВЕШЕ КАТО ЗАМАЯН, втренчил поглед в земята пред себе си, огряна от лунна светлина. В това мрачно, мъгливо състояние само една искрица можеше да проблесне.
Калан. Толкова му липсваше. Беше толкова уморен да се бори. Беше толкова уморен да опитва. Беше толкова уморен да не успява. Копнееше да си я върне. Отново да се върне в живота му. Да я прегърне… само да я прегърне.
Помнеше времето, преди години, в къщата на духовете, когато той не знаеше, че тя е Майката Изповедник, а тя се бе чувствала отчаяно самотна и съкрушена от смазващите тайни, които трябваше да пази. Беше го помолила да я прегърне, само да я прегърне. Спомни си болката в гласа й, болката от нуждата да бъде прегърната, утешена.
Би дал всичко, за да може да го стори сега.
— Спри — изсъска някакъв глас. — Чакай.
Ричард спря. Имаше проблем да се опита да не остава безразличен към случващото се, независимо че знаеше, че трябва. Можеше да забележи напрежението в стойката й; беше като хищна птица, която накланяше глава и леко помръдваше с крила.
Той не можеше да избяга от тежката летаргия, която го беше налегнала, та да успее да размисли. Изглеждаше сякаш походката й носеше заряд за агресия, но под повърхността усети намек за страх.
най-сетне успя да призове загрижеността си да се опита да разбере. Тогава, на лунната светлина, видя онова, което гледаше Шеста: приличаше на пуст лагер и се простираше из долината. Тъй като беше посред нощ, положението долу бе сравнително тихо. Дори чрез вцепенената миазма от нейното присъствие Ричард усети как степента на тревогата му нараства.
Забеляза и нещо друго. Отвъд лагера в долината той видя горе на възвишението дворец, който му се стори познат.
— Хайде — изсвистя Шеста, като се плъзна покрай него.
Ричард пристъпваше с мъка след нея, за кой ли път потъвайки обратно в замаяното безразличие, в което единственото, за което бе в състояние да мисли, бе Калан.