Вървяха може би с часове през околността в безжизнената нощ. Шеста беше тиха като змия, движеше се, спираше, пак тръгваше, проправяше си път през пътечки и гъсти гори. Ричард се почувства успокоен от миризмата на балсамови дървета и борове. Мъховете и папратите му носеха насладата да се потопи в детски спомени.
Удоволствието от гората се изпари, щом тръгнаха по калдъръмените улици, покрай затворени магазини и мрачни здания. В тъмнината минаваха двойки мъже с копия. Ричард се почувства така, сякаш всичко му минаваше като насън през съзнанието. Обзе го смътното очакване, че е достатъчно да си представи пак онази гора, и тя ще се появи.
Представи си Калан. Тя не се появи.
Двама мъже в лъскави метални доспехи изкочиха от една странична улица. Коленичиха пред Шеста и целунаха края на черната й рокля. Тя само леко намали ход, за да приеме раболепния им жест. Те я последваха нагоре по улиците — същински ескорт за нощната сянка, която влачеше мрака след себе си.
Всичко му беше като в полусън. Ричард знаеше, че би трябвало да се противопостави на апатията си, но не можеше да се насили да престане да му е все едно. Просто изпълняваше, каквото Шеста му нареди. Нищо не можеше да направи. Образът на плаващия силует го очароваше, погледът й го запленяваше, гласът й го омагьосваше. Откакто бе останал без дарба, тя запълваше празнината в душата му.
Присъствието й някак го правеше завършен, изпълваше го със смисъл.
Двамата стражи, които вървяха с тях, внимателно почукаха на желязна врата върху голяма каменна стена. Отвори се малка вратичка в желязната порта. Нечии очи се взряха навън. При вида на бледата сянка, стояща пред тях, леко се опулиха. Ричард можеше да чуе как някави хора от другата страна бързат да дръпнат резето.
Вратата се отвори, Шеста се вмъкна, влачейки подире си Ричард. Той видя величествени каменни стени, но не им обърна много внимание. по-впечатлен беше от змийската фигура, която го водеше през копринената нощ.
Когато минаваха през големи порти, наоколо се втурваха мъже, които отваряха други врати, крещяха заповеди и носеха факли.
— Оттук — каза един от тях, като ги поведе по каменно стълбище.
Спускаха се надолу спираловидно, на завои, все по-дълбоко. Ричард се чувстваше все едно бяха погълнати в хранопровода на голям каменен звяр. Щом го водеше Шеста, той беше доволен да е погълнат. На по-ниско ниво, в един тъмен коридор, мъжете я въведоха в мрачно помещение. По калния под беше постлано сено. Капеща вода отекваше в далечината.
— Това е мястото, което пожелахте — й каза един от стражите. Щом я отвори, тежката врата изскърца в ръждясал протест. Вътре върху малка маса той запали с факлата си свещ.
— Стаята ти за тази нощ — каза Шеста на Ричард. — Скоро ще съмне. Тогава ще се върна.
— Да, Господарке — отвърна той. Тя леко се наклони към него, тънка усмивка разцепи безкръвното й лице.
— Доколкото познавам Кралицата, тя ще иска да започне веднага. Тя е твърде нетърпелива, да не говорим, че е импулсивна. Със сигурност ще доведе големия мъж с бичовете. Очаквам още преди обяд да е смъкнала кожата от гърба ти.
Ричард се втренчи в нея. Не можеше да принуди съзнанието си да възприеме всичко това.
— Господарке?
— Кралицата е не само зла, но и отмъстителна. Ти ще си обектът на нейната злъч. Но няма нужда да се притесняваш. Все още си ми нужен жив. Може би ще страдаш в адска агония, но ще оживееш.
Тя се обърна с плавен жест и излезе тържествено през вратата — сянка, погълната от мрака. Мъжете се изсипаха през една врата след нея. Вратата се затръшна. Ричард чу здравото хлопване на резето. Докато се осъзнае, изведнъж стоеше сам в каменна стая, изоставен, напуснат, забравен.
В настаналата тишина в костите му започна да прониква ужас. Защо Кралицата ще иска да го нарани? За какво й е нужен на Шеста жив?
Ричард замижа. След миг усети, че съзнанието му почва да работи, за да разбере. Сякаш колкото повече се отдалечаваше Шеста, толкова по-добре можеше да мисли.
След като факлите вече ги нямаше, беше необходимо малко време, за да свикнат очите му със светлината на една единствена свещ. Той огледа каменната стая. Имаше само стол и маса. Подът беше от камък. Стените бяха от камък. На тавана имаше тежки греди.
Сякаш го удари мълния.
Дена.
Това беше стаята, в която бе отведен, когато Дена го плени за първи път. Разпозна масата. Помнеше как Дена седеше на същия този стол. Вдигна поглед и точно там, където си спомни, че стоеше преди, забеляза желязната кука.
Китките му бяха заключени с железни белезници. Дена беше закачила веригата с белезниците на тази желязна кука. Той беше висял там, докато Дена го измъчваше със своя Агиел. Ужасяващи образи от нощта, през която Дена го бе сломила, проблясваха в ума му. по-точно нощта, в която тя бе помислила, че го е сломила. Той бе разделил съзнанието си на части. Но помнеше какво му беше сторила през онази нощ.