Плоският край на метала хвана примката. Ако дръпнеше прекалено силно, щеше просто да измъкне примката.
Тя наклони пръстите си, за да промени ъгъла на дърпане, да опита да нахлузи примката на края, вместо да допусне да се изплъзне.
Примката се затегна и се плъзна по дръжката на катинара. Не можеше да повярва на очите си. Внимателно, полека издърпа връвта нагоре и започна да измъква катинара от резето. Когато почти беше излязъл от металната халка, назъбеният край на езичето закачи халката. Рейчъл пробва да дръпне малко по-силно, но така, както беше закачен, катинарът само се наклони, вместо да излезе. Рейчъл се боеше да не дръпне прекалено силно. Боеше се да не скъса връвта.
Беше сгънала конеца няколко пъти, за да получи многопластова връв. Би трябвало да е доста здрава. Въпросът, на който не можеше да си отговори, беше колко здрава е всъщност и достатъчно здрава ли е, за да може да я дръпне по-силно. Тя отпусна малко тягата и спусна катинара по-ниско, после го разклати леко, опитвайки се да махне металната скоба от халката.
Внезапно катинарът изскокна от халката и падна. Увисна на връвта, клатейки се напред-назад под ръката на Рейчъл, която се подаваше през процепа.
Тя натисна вратичката, която се отвори със скърцане. С опакото на ръцете си Рейчъл избърса от бузите си сълзите на облекчение. Беше успяла да се освободи. Де да можеше Чейс да види какво беше постигнала.
Сега трябваше да избяга от замъка, преди Вайълет или Шеста да са се върнали. Рейчъл не знаеше дали Вайълет е наясно, че не е заключила катинара. Ако знаеше и го споменеше на Шеста, щяха де се върнат.
Незабавно се насочи към голямата врата, но после се сети нещо важно. Обърна се и изтича до бюрото в ъгъла. Свали извития му капак до позицията, в която го оставяше Вайълет, когато пишеше разпореждания кой трябва да бъде наказан или пратен на смърт. Рейчъл стисна златната дръжка на най-долното чекмедже в средата и го издърпа. Остави го встрани, после пъхна ръка навътре и затършува. Пръстите й напипаха метален предмет. Извади го. Беше ключ. Вайълет не го беше взела. Все още си беше там, където го държеше нощем.
Рейчъл си отдъхна, пусна ключа в ботуша си, после върна чекмеджето на мястото му и затвори капака на бюрото.
Отиде до клетката, в която спеше, затвори вратичката и закачи катинара на халката. Натисна катинара, докато щракне. Напъна го, за да се увери, че със сигурност е заключен — нещо, което Вайълет беше пропуснала. Ако някой влезеше в стаята, щеше да си помисли, че Рейчъл все още е на сигурно място, заключена в клетката си. Ако извади късмет, Шеста или Вайълет изобщо нямаше да погледнат вътре и тя щеше да има достатъчно време, за да избяга.
Изтича до голямата двукрила врата и открехна едва-едва едното крило, само колкото да надникне през процепа. Не видя никого в коридора. Измъкна се, като затвори тихо след себе си.
Огледа се още веднъж и се насочи към стълбището, след това се втурна нагоре, като внимаваше да вдига колкото се може по-малко шум. На горния етаж, във вестибюл с дървена ламперия и без прозорци, Рейчъл се отправи към стая, за която предполагаше, че е заключена. Лампите все още светеха. Държаха ги запалени през цялата нощ, в случай че на Кралицата й хрумне да отиде до стаята си за бижута. Тя забърза по коридора, като известно време подскача на един крак, пресягайки се да вземе ключа от ботуша си.
С ключ в ръката, Рейчъл стигна до вратата, която търсеше, и хвърли поглед през рамо. Чак тогава видя в далечината мъж, който приближаваше към нея по коридора. Беше един от икономите. Рейчъл го знаеше по физиономия, но не се сещаше за името му.
— Господарке Рейчъл? — възкликна той и я изгледа намръщено.
— Да, какво става? — кимна тя.
— Именно, какво става? — Той посочи с поглед стаята. Чейс я бе учил да прехвърля топката на хората, задаващи въпроси, на които тя не желаеше да отговаря. Също така й беше казал как да извърта подозренията, така че да изкара човека отсреща подозрителен. Край лагерния огън вечер двамата често играеха на тази игра. Тя разбра, че е време да използва уменията си. Само че този път не беше на игра. Беше въпрос на живот и смърт.
Навъси се колкото можа. Чейс я беше научил и на това.
Беше й казал да си представя, че някое момче се кани да я целуне.
— Ти как мислиш — какво става?
— Мисля, че се каните да влезете в стаята с бижутата на Кралицата — повдигна вежди онзи.
— А ти да не би да имаш намерение да ме ограбиш, докато нося на Кралицата бижутата, за които ме изпрати? Затова ли се спотайваш зад ъгъла и причакваш някого, когото са изпратили в стаята с бижутата на Кралицата? За да ги откраднеш?