Бръкна под металния нашийник около врата си, за да избърше потта и мръсотията. Толкова й се искаше да се изкъпе или поне да се топне в някое езерце или поточе. Лятната жега и прашните пътища бяха превърнали косата й в заплетено гнездо, което я сърбеше непрестанно. Но знаеше, че на Сестрите изобщо не им пука колко зле се чувства тя. Хич нямаше да й се зарадват, ако ги помоли да се изкъпе — впрочем самите те често го правеха. Тези жени не се интересуваха ни най-малко от нейните желания, камо ли от това дали й е комфортно. Тя беше тяхна робиня — нищо повече; нямаше никакво значение дали нашийникът около врата й я прежулва или е твърде стегнат.
Докато чакаше, мисълта й отлетя към статуетката, която бе принудена да остави в двореца на Господаря Ричард Рал. Макар да не си спомняше нищо от миналото си, тази статуетка на жена с развята коса и роба се бе запечатала в съзнанието й до най-малката подробност. В духа й имаше нещо достолепно и благородно — в стойката й с извития гордо гръбнак, в сключените в юмрук длани и в отметнатата непримиримо назад глава, сякаш готова да се пребори с невидими сили.
Калан знаеше прекрасно какво е да се изправиш срещу невидими сили. От притихналия хребет тя наблюдаваше как Сестра Армина си проправяше път през открития терен. Наоколо не се виждаше никой друг. Високите треви изглеждаха едва ли не като вълни, които се поклащаха на вятъра. Сестра Армина най-сетне изкачи хълма, яхнала едрата си кобила. Направи едно кръгче и застана до другите.
— Няма ги — обяви тя.
— Каква преднина имат? — попита Сестра Улиция.
— Рядко съм стигала отвъд онези хълмове — посочи с глава Сестра Армина. — Не искам да рискувам да ме забележи някой от глутницата на Джаганг. Доколкото мога да преценя, струва ми се, че опашката на войската се е изнесла преди не повече от ден-два.
Щом вятърът в гърбовете им поутихна, миризмата пак завладя хълма. Калан сбърчи нос. Улиция забеляза гримасата й, но не каза нищо. Вонята като че ли не притесняваше Сестрите ни най-малко.
Сестра Улиция се извърна рязко и пъхна крак в стремето.
— Да отидем да хвърлим един поглед оттатък тия хълмове — рече тя, като се метна на седлото.
Калан яхна коня си и последва трите жени, които се заспускаха по склона. Необичайната им нервност и тревожност й се видя странна. Обикновено бяха откровено дръзки в действията си, а ето че сега се държаха предпазливо.
Вляво се издигаше назъбеният синкав силует на внушителни планини. Скалистите баири и зъбери бяха толкова сурови, че дърветата бяха успели да си извоюват доста ограничени позиции. По някои от най-високите планински върхове дори имаше сняг, нищо, че беше лято. Откакто напуснаха Народния дворец, Калан и Сестрите следваха планинските пътеки, докато откриха проход, през който да се прехвърлят от другата страна. При пътешествието си Сестрите избягваха всячески контактите си с хора.
Калан отпусна още малко юздите на коня си. По пътя си минаваха през множество дерета и оврази, което затрудняваше придвижването. Калан се бе надявала в полите на планината да намерят по-удобни пътища, но Сестрите нямаха желание да се движат по обичайните маршрути и ги избягваха, когато това бе възможно. Докато се придвижваха из високата трева между редките дървета, използваха прикритието на планинските дипли между хълмовете.
Преди Калан да успее да види какво ги очаква напред, характерната задушаваща миризма на смъртта стана толкова ужасна, че почти я остави без дъх. Още щом стъпи на билото на хълма, пред погледа й се ширна градът. Всички се спряха, втренчили погледи в пустите пътища, опожарените сгради и труповете на животни, най-вероятно коне.
— Да побързаме — подкани ги Сестра Улиция. — Ще тръгнем по пътя, който излиза от другата страна на града, и ще се приближим достатъчно, за да сме напълно сигурни накъде са поели и къде се намират в момента.
Пришпориха конете си в галоп и заслизаха мълчаливо към покрайнините на града. Поселището явно бе организирано около завоя на река, там, където се пресичаха няколко търговски пътища. по-големият от двата дървени моста бе изгорен. Докато минаваха по по-тесния мост в колона по един, Калан погледна към водата. В тръстиките се бяха заплели подпухнали трупове на хора, понесени от водата по корем. Още преди да ги види с очите си, тя бе усетила противната миризма на смъртта да се носи във въздуха, така че желанието й да се изкъпе в реката се изпари безвъзвратно. Единствената й мисъл сега бе да се махне по-скоро от това място.