Когато се озоваха на югоизточния път, който извеждаше извън града, Калан имаше чувството, че никога в живота си не е била по-щастлива. Оказа се, че пътят не предлага тъй желаното облекчение. В канавките се валяха трупове на невъоръжени млади мъже и юноши, най-вероятно убити при опит за бягство. Някои от тях вероятно са били наказани заради отказа си да се предадат в робство, други са били изтребени просто заради самото убийство.
Калан се чувстваше замаяна, беше й горещо. Помисли си, че може да се е разболяла. От поклащането на седлото й ставаше още по-зле. Миризмата на смърт и обгорена плът ги последва под ослепителното слънце, докато се приближаваха към хълмовете в далечината. Миризмата бе толкова упорита, че й се струваше, че се е просмукала в дрехите й и дори че се излъчва в потта й.
Беше почти сигурна, че до края на живота си няма да може да се отърве от кошмари.
Калан не знаеше името на този град, пък и нямаше значение, понеже той вече не съществуваше. Населението беше изтребено до крак. Всичко по-ценно бе или унищожено, или плячкосано. По броя на труповете, макар и да бе съкрушително голям, тя можеше да прецени, че много от гражданите, предимно жените на прилична възраст, са били взети в робство. Видяла съдбата на жените, избити вътре в града, Калан съвсем ясно можеше да си представи какво ли се е случило с избраните за робини.
Полето и хълмовете от двете страни на града, до там, докъдето стигаше погледът на Калан, бяха утъпкани от стотици хиляди мъже. Тревите не само бяха изпомачкани от безчет ботуши, копита, колела от каруци, но бяха буквално превърнати в прах под тежестта на невъобразима по числеността си армия. По тази гледка можеше да се съди за броя на хората, преминали през града. В известен смисъл бе дори по-страховита от грозните сцени на смърт. Човешка сила от подобен мащаб граничеше с природна стихия, сякаш безпощадна виелица бе покосила лицето на земята, унищожавайки безмилостно всичко по пътя си.
по-късно през деня, докато наближаваха билото на един хълм, Сестрите се постараха да застанат така, че слънцето да блести в гърба им, за да може, ако има някой пред тях, да бъде заслепен. Сестра Улиция забави ход и се надигна на стремената, за да огледа щателно околността, после направи знак на спътничките си да слязат от седлата. Всички вързаха конете си за скелета на стар бор, разцепен на две от мълния. Сестра Улиция заповяда на Калан да ги следва плътно.
На хребета на хълма, приведени мълчаливо сред високите треви, те най-сетне видяха за пръв път силата, преминала през опустошения град. Докъдето поглед стига, чак до мъглявия хоризонт, се разстилаше мътно, кафяво море, което всъщност представляваше армия с нечувана численост. В тихия следобед вятърът донесе до слуха на Калан далечните, смразяващи кръвта звуци на викове, женски писъци, дрезгав мъжки смях, надигащи се от многочислената тълпа.
Дори само масата на такова множество би могла да срине защитата на всеки град. Войска като тази не би обърнала внимание на никого по пътя си. Нищо не би могло да спре толкова много мъже, събрани на едно място.
Но макар че на пръв поглед армията приличаше на сган без порядки и правила, Калан знаеше, че съвсем не е така. Това бяха огромен брой личности, събрани на едно място. Тези мъже не бяха родени чудовища. Всеки от тях някога е бил бебе, прегръщано от любяща майка. Всички са били деца със своите страхове, надежди и мечти. И ако е възможно сегиз-тогиз да се появи по някой индивид, който поради душевно страдание да се превърне в безскрупулен убиец, то за толкова много самостоятелни личности това бе просто абсурдно. Тези тук се бяха превърнали в убийци, понеже бяха верни на своята кауза, бяха избрали да станат убийци, събрани под знамето на извратени лозунги, оправдаващи дивашкото им поведение.
Всички те бяха отделни личности, които, имайки възможност за избор, бяха решили да захвърлят доброволно наследственото си благородство и да станат слуги на смъртта.
Калан беше потресена от касапницата, която видя долу в града, ужасяващите картини я накараха да потръпне. Известно време тя трудно си поемаше дъх не само защото вонята на смъртта бе непоносима, а и защото не можеше да се примири с подобна безмозъчна арогантност, с подобна мащабна и съзнателна греховност и развала. Тя изпита чувство на влудяващ ужас за тези безпомощни души, които тепърва щяха да се сблъскат с ордите и да изживеят съкрушителна загуба на всяка надежда, че животът някога ще си струва да се живее, че някога ще бъде смислен и безопасен, камо ли щастлив.
Но сега, при вида на източника на всичката тази жестокост, на могъщата сила, способна да извърши доброволно такива извращения, всички тези отчаяни чувства изведнъж се изпариха. На тяхно място изригна неукротим гняв, такава вътрешна ярост, каквато тя бе убедена, че човек рядко изпитва в живота си. Калан си спомни посечените старци, невръстните деца с размазани по зидовете главици, поруганите млади жени и не можеше да мисли за друго освен за изгарящото желание за мъст.