— А след пристигането ти в Новия свят?
Ничи се поколеба, преди да отговори. Но като го видя как търпеливо я чака да продължи, разбра, че няма намерение да остави въпроса недовършен. Ничи знаеше, че при всички положения уравнението, над което си блъскаше главата Ричард, е важно и ключово. Под строгия му поглед тя не само се почувства задължена да отговори, но и изпита някакво мрачно предчувствие.
Отметна кувертюрата и провеси крака от леглото. Не й се лежеше повече — особено като се заговори за онова време. Стисна таблата на леглото и погледът й попадна в очите на Ричард.
— Когато те отвеждах към Стария свят, преди да напуснем Новия, попаднахме на един гигантски скелет. Не слязох от коня си, за да го разгледам, но си спомням как ти вървеше между ребрата — гръдният кош се извисяваше високо над главата ти. Никога не бях виждала подобно нещо. Ти каза, че според теб това е скелет на дракон.
Аз си помислих, че вероятно е на някое древно животно. Но ти каза, че не е, защото още имало останки от плът по костите. Показа ми рояците мухи, които кръжаха над скелета, като доказателство, че става въпрос за разлагащ се труп, а не за древни останки.
Ричард кимна, припомнил си случилото се. Зед се прокашля.
— Е, Ричард, а ти виждал ли си дракон? Имам предвид жив дракон.
— Скарлет.
— Моля?
— Така се казваше — Скарлет. Зед примигна невярващо.
— Виждал си дракон… и той е имал име?
Ричард се изправи и пристъпи към прозореца. Отпусна длани на каменния перваз и се наведе напред.
— Да — рече най-накрая. — Беше женска и се казваше Скарлет. Помагала ми е преди. Беше благородно същество. — Извърна глава от прозореца. — Но не това е важното. Работата е там, че вие също я познавахте.
— Познавал съм този дракон? — повдигна вежда Зед.
— Не толкова добре, колкото я познавахме ние с Калан, но все пак си я виждал. Лавинният огън явно е унищожил спомена ти за нея. Лавинният огън имаше за цел да накара всички да забравят Калан, но забравата явно се разпростира и върху други неща, свързани с нея.
Така че допускам, че някога си знаел значението на символите пред анклава на Първия магьосник, дори по-добре от мен. Но сега споменът ти е заличен. Колко ли още неща са изгубени? Не ме бива много в различните начини за използване на магията, но когато се бихме със звяра онази нощ, ми се стори, че преди всички вие умеехте да боравите с доста по-широк кръг от магии и заклинания, отколкото простичките фокуси, с които се опитахте да прогоните опасността. Като изключим онова, което направи Ничи, разбира се.
Именно от това се опасяваха най-много хората, които са създали лавинния огън. Затова не са искали да това заклинание да бъде задействано. И са се страхували да го изпробват. Опасявали са се, че бъде ли активирано, то би могло да унищожи връзки, далеч от първоначалната мишена на заклинанието — в случая, Калан. Вашият спомен за Калан е изтрит. Както и споменът ви за Скарлет. Изобщо не си спомняте, че някога сте виждали дракони.
Ничи стана на крака.
— Ричард, никой не спори, че лавинният огън е изключително опасно заклинание. Всички го знаем. Наясно сме, че спомените ни са увредени от него. Имаш ли представа колко е смущаващо да си наясно, че си вършил различни неща, че си познавал хора, че си имал някакви знания, които сега не си спомняш? Осъзнаваш ли колко е притеснително да изпитваш постоянен страх от празнините в спомените си, от онова, което другите евентуално са забравили? От мисълта, че съзнанието ти ерозира? Всъщност какво по-точно искаше да ни кажеш?
— Исках само да кажа, че има и други забравени неща. Според мен пораженията се разпространяват през спомените на всички хора — както ти се изрази, съзнанието на хората ерозира. Не мисля, че лавинният огън е изолирано събитие, което води само до забравянето на Калан. по-скоро заклинанието, веднъж активирано, се превръща в развиващ се, динамичен процес. Мисля, че загубата на паметта у хората става все по-мащабна.
Зед, Кара и Ничи отвърнаха очи от нетрепващия поглед на Ричард. Ничи се запита как очакват да му помогнат, след като никой от тях не може да разчита на паметта си.
Как би могъл Ричард да им вярва?
— Боя се, че макар положението да е ужасно тежко, нещата се усложняват все повече и повече — заключи Ричард без предишната жар в тона. — Драконите, подобно на много същества в Средната земя, се нуждаят от магия и я използват, за да живеят. Ами ако пораженията, причинени от Хармониите, унищожат магията, която им е необходима, за да живеят? Ако причината никой да не е виждал дракони през последните две-три години е в това, че те просто не съществуват, а благодарение на лавинния огън вече са и забравени? Това означава, че вероятно и други магически същества са изчезнали, престанали са да съществуват.