Ричард взе на един скок петте стъпала, които се спускаха към нивото на помещението под колоните, и профуча покрай фонтана, изваян във формата на лист от детелина, разположен в средата на плочника. Водите на фонтана преливаха каскадно в уголемяващи се купи, за да утихнат най-накрая в бял мраморен басейн с бордюр, оформен като пейка. През стъкления покрив, извисяващ се на трийсетина метра височина, влизаше топлина и светлина.
Щом стигнаха отсрещната страна на залата, Ричард изпревари Кара и отвори тежка двойна порта. Озова се на горната площадка на стълбище с дузина широки гранитни стъпала. Ничи спря от лявата му страна, до нея се закова Рика. Кара зае защитна позиция плътно вдясно до него. Всички се бяха задъхали от краткия, но скоростен крос през Кулата.
Сутрешното слънце обливаше щедро тучната трева на падока отсреща. Отвъд ливадата се издигаше отвесно стената на Кулата, благодарение на която вътрешният двор изглеждаше като уютен каньон. Хилядолетията бяха оставили по тъмния камък фин сивкав филм. Светлите струйки калциеви отлагания създаваха впечатлението, че камъкът бавно се топи.
През сводестия тунел, който пробиваше през част от Кулата и извеждаше до вътрешния двор, изтрополиха два коня. Ричард не можеше да види ездачите, скрити в сенките под широкия и нисък тунел, но неканените гости явно познаваха пътя и не се бояха да проникнат по-навътре в Кулата — на място, използвано не от гости, а от магьосници или хора от персонала. Но такива отдавна вече нямаше.
Ричард прекрасно си спомняше колко притеснен се почувства първия път, когато дръзна да проникне толкова навътре в Кулата. Косъмчетата на тила му настръхнаха при мисълта кой ли би се осмелил да влезе без покана на подобно място.
Щом двамата ездачи излязоха на светло, Ричард разпозна силуета на Шота.
Вещицата го погледна право в очите и му се усмихна с онази своя кротка, многозначителна и особена усмивка, която стоеше тъй неподправено на устните й. Както повечето неща, свързани с Шота, Ричард не се доверяваше на усмивката й и не смяташе, че е искрена, така че не можеше да е сигурен, че тя вещае нещо добро.
Жената, която яздеше на няколко крачки зад Шота, не му беше позната, но на пръв поглед му се стори десетина-петнайсет години по-възрастна от вещицата. Имаше приятно лице и къса руса коса. Очите й бяха с наситения цвят на небето в прекрасен есенен ден. За разлика от Шота, на устните на другата жена нямаше небрежна усмивка. Докато приближаваха, тя въртеше глава и сините й очи оглеждаха внимателно всичко наоколо, сякаш се страхуваше от внезапна атака на демони, изплували от потъналите в мрак околни стени.
Шота, напротив — беше спокойна и самоуверена. Кара се надвеси пред Ричард към Ничи.
— Вещицата Шота — прошепна тя поверително.
— Знам — отвърна Ничи, без да сваля очи от красавицата, която яздеше към тях.
Шота спря коня си пред стълбището. Изопна гръб и небрежно отпусна длани върху седлото.
— Трябва да те видя — рече тя на Ричард, сякаш той бе сам пред нея. Усмивката, искрена или не, се бе изпарила. — Чака ни дълъг разговор.
— Къде е подлото ти приятелче Самюъл?
Шота, седнала по женски на седлото, се плъзна надолу така, както Ричард си представяше, че би се изсулил дух — ако духовете можеха да яздят коне.
— Това е едно от нещата, за които трябва да поговорим. — В присвитите бадемови очи на Шота проблесна възмущение.
Другата жена също слезе от седлото и пое юздите на коня на Шота, щом вещицата ги повдигна леко встрани с царствен жест, без да я е грижа кой ще ги поеме, но напълно сигурна, че това ще се случи. Докато се приближаваше до гранитните стъпала, погледът й не се откъсна от Ричард. Гъстата й червеникава коса се спускаше на вълни отпред на раменете и отразяваше сутрешните лъчи. Ефирната й рокля с щедро деколте и ръждив цвят допълваше перфектно багрите на косата й и подчертаваше лекотата на движенията и извивките на тялото й.
Шота най-сетне откъсна очи от Ричард и изгледа Ничи предизвикателно. Почти всеки друг би потръпнал пред този поглед. Но не и Ничи. Ричард установи, че се намира в компанията на две от най-опасните жени на света. Не би се учудил, ако около тях започнат да присвяткват мълнии, въпреки че небето бе безоблачно синьо.
— Приятелят ти Чейс пострада сериозно — продължи Шота, щом погледът й се върна върху Ричард.
Той нямаше представа какво му предстои да чуе от устата на Шота, но тези й думи наистина го изненадаха.