— Може да те предизвиква — предположи Кара. — За да излезеш и да се биеш.
— В такъв случай би трябвало да ми се покаже — поклати глава Шота. — А тя прави точно обратното. Старае се всячески да остане незабелязана, за да не мога да й сторя нищо.
Замислен, Ричард вдигна крак на мраморния парапет на фонтана.
— Продължавам да твърдя, че нещата са по-дълбоки. Това, че някой е подтикнал Самюъл да открадне кутия на Орден, не е направено самоцелно.
— Колкото повече се замислям, толкова повече оставам с впечатлението, че всичко това е твое дело, Шота. — Думите на Зед привлякоха вниманието на всички. — Струва ми се, че е поредната ти мащабна лъжа.
— Разбирам какво те кара да мислиш така, но ако го бях направила аз, защо ще идвам точно при вас?
Погледът на Зед не трепна.
— За да се направиш на света вода ненапита, докато всъщност точно ти дърпаш конците.
— Нямам време за детински игрички, магьоснико. Не аз подтикнах Самюъл към подобни действия. Посветила съм времето си на други, по-смислени дела.
— Като например?
— Пътувах до Галеа.
— До Галеа ли?! — изсумтя невярващо Зед. — Че каква работа имаш ти в Галеа?
Джебра постави ръка на рамото му.
— Дойде да ме освободи. Бях в плен в Ебинисия. Шота дойде и ме спаси.
Зед изгледа подозрително Шота.
— Отишла си в столицата на Галеа, за да освободиш Джебра?
Вещицата стрелна Ричард с многозначителен поглед.
— Налагаше се.
— Но защо? — продължи да настоява Зед. — Разбира се, радвам се, че си спасила Джебра от сигурна смърт, но все пак какво означава това „налагаше се“?
— Събитията крачат напред към мрачния си завършек — рече Шота. — Ако ходът им не бъде променен, ще паднем под игото на нашествениците, а те са хора, които, наред с другото, смятат магията за зло, обречено да бъде изкоренено от света. Според тях човек е греховно и покварено създание, което трябва да остане незабележимо и безпомощно пред лицето на всемогъщия спектакъл на природата. Тези от нас, които притежаваме магически способности, точно защото не сме незабележими и безпомощни, ще бъдат преследвани и унищожени.
Погледът на Шота обиколи лицата на всички присъстващи.
— Но това е просто нашата лична трагедия, а не истинската напаст на Ордена. Ако ходът на събитията не се промени, тогава чудовищните правила, които Орденът налага, ще се разстелят над целия свят като погребална плащаница. Няма да остане безопасно място, няма да има къде да се скрием. Около врата на всички, които останат живи, ще щракне желязното иго на робството. Ще бъде пожертвано всичко добро и благородно. Цивилизованите хора ще бъдат превърнати в шайка жадни за плячка главорези.
И какво ще остане от живота на нашествениците, след като похитят всичко ценно и стойностно? Чрез пренебрежението си към красивото и презрението си към доброто те отварят обятията си за жалкото и пошлото. Чрез неистовата си омраза към всеки, който просперира в живота, Орденът обрича всички хора да ровят в калта, за да оцелеят.
Човечеството го очаква обща съдба — хората ще станат зли. Това верую, налагано чрез безскрупулна бруталност, ще се превърне в смисъл на живота. Императорският орден ще завещае на човечеството съществуване в мрачната ера на страданието и нищетата, от които може би никога няма да изплуваме. Това е най-ужасното, което може да ни причини Орденът — не смъртта, а живота, скован от техните догми. — Думите на Шота отекнаха в залата. — В крайна сметка мъртвите не страдат. Страданието е за живите. — Вещицата се обърна към сенките, където стоеше Натан. — А ти какво ще кажеш, Пророко? Пророчеството друго ли казва, или говоря истината?
— Що се отнася до Императорския орден — отвърна тихо Натан, — боя се, че пророчеството не дава доказателства за противното. С няколко изречения ти даде точна и ясна картина на онова, което ни чака.
— Древните текстове трудно се разгадават — прекъсна го Ан. — Писаното слово може да звучи доста двусмислено. Пророчеството не е лъжица за устата на неопитния. На човек, който не е обучен, то би могло…
— Искрено се надявам, че това е твърдение, основаващо се на външния ми вид, Прелате, а не на способностите ми.
— Исках само… — заоправдава се Ан.
Шота махна с ръка и се обърна. Погледът й намери Ричард и го фиксира, сякаш той бе единственият в стаята. Вещицата се обърна лично към него.
— Ние може да се окажем сред последните, живели на свобода. Твърде е вероятно това да е краят на всичко хубаво, на стремежа към доброто, на потенциала на всеки от нас да се развива и да постигне нещо повече. Ако ходът на събитията не се промени, значи в момента ставаме свидетели на зората на най-лошото, което може да се случи на човешкия род. И ако никой не се заеме да се бори за живот, в който са важни собствените усилия, човечеството ще бъде принудено да живее според правилата на Ордена и да води живота на невежи диваци.