— Това ни е известно — прекъсна я Ричард, стиснал юмруци покрай тялото си. — Нима не разбираш колко неистово се борихме, за да го предотвратим? Нямаш ли представа през какви битки преминахме? Как мислиш, срещу какво се борих аз?
— Не знам, Ричард. Твърдеше, че си целеустремен, а в същото време не успя да промениш хода на събитията, не можа да се справиш с Императорския орден. Казваш, че разбираш, но нашествениците продължават да прииждат и да тъпчат все повече и повече хора с всеки изминал ден.
Но дори това не е толкова важно. Важно е бъдещето. А бъдещето показва, че ти ще ни предадеш.
Ричард не повярва на ушите си. Не беше просто ядосан, а направо ужасен от думите на Шота Сякаш всичко, което бе направил, всичките жертви, всичките усилия не означаваха нищо за нея — и нямаше да означават и за в бъдеще.
— Дошла си да ми кажеш, че ще се проваля, така ли?
— Не. Дойдох да ти кажа, че ако не промениш нещо, ще загубим битката. — Шота вдигна ръка към Ничи. — Ти му показа ужасната, безчувствена смърт, която е единственият резултат от веруюто на Ордена. Показа му мизерното съществуване, което е единственият възможен начин на живот под тяхно управление — че единствената ценност на живота е онова, което жертваш, че единствената цел на живота е да те отведе оттатък — в мъртвата вечност на следващия свят.
За всичко това ти ни беше от помощ, за което ти благодарим. Ти изпълни ролята си на учител на Ричард, макар и не по начина, по който очакваше. Но това също е само част от цялото.
Ричард не разбираше как пленничеството му — това, че беше принуден да води онзи клет живот в Стария свят — може да бъде възприемано като услуга. Не му беше нужно да изживее всичко онова, за да разбере колко обезнадежден и ялов е животът под игото на Императорския орден. Не възрази на нито една дума, казана от Шота относно съдбата на човечеството, в случай че Императорският орден победи. Но го ядоса фактът, че според нея има нужда да му бъде повторено пак — все едно не му беше ясно за какво се борят и не беше напълно отдаден на тази борба.
Ричард не разбра как стана, но Шота изведнъж се озова точно пред него, лицето й едва ли не докосваше неговото.
— И въпреки всичко преживяно продължаваш да не виждаш нещата в тяхната цялост, продължаваш да не действаш с нужната решителност.
Ричард я изгледа с гневен поглед.
— Не действам решително ли? Какви ги говориш?
— Трябваше да намеря начин да те накарам да разбереш, Търсачо, да те накарам да осъзнаеш действителността. Трябваше да намеря начин да те накарам да осъзнаеш какво очаква хората не само в Новия, но и в Стария свят — какво очаква цялото човечество.
— Как е възможно изобщо да мислиш, че аз не…
— Ти си избраният, Ричард Рал. Ти стоиш начело на последните воини, опълчили се на идеите, които подхранват Императорския орден. По една или друга причина ти си този, който трябва да ни поведе в битката. Може да вярваш в онова, за което се бориш, но не правиш необходимото, за да промениш хода на войната. Иначе нямаше да виждам онова, което виждам в потока на събитията. Сега нещата стоят така — обречени сме.
Трябва да чуеш каква съдба очаква хората ти — всъщност всички хора. Затова заминах за Галеа, за да намеря Джебра и тя да ти разкаже какво е видяла. За да може прорицателката да ти помогне да видиш.
Ричард установи, че би трябвало да се подразни от тази лекция, но вече не можеше да призовава гнева си и той му се изплъзна.
— И сам знам какво ще стане, ако се провалим, Шота. Знам какво представлява Императорският орден. Знам какво ни чака, ако изгубим в тази битка.
Шота поклати глава.
— Знаеш какво е отвъд. Знаеш какво е да видиш мъртвите. Но мъртвите престават да усещат. Те не могат да крещят. Те могат само да вият от ужас. Мъртвите не могат да молят за милост.
Знаеш какво е да видиш разрушенията на сутринта след бурята. Трябва да чуеш от човек, който е бил там, когато е вилняла бурята. Трябва да чуеш какво е, когато дойдат ордите. Трябва да чуеш какво ще сполети всички. Трябва да разбереш какво ще се случи с живите, ако не направиш онова, на което само ти си способен.
Ричард вдигна глава към Джебра. Зед бе обгърнал раменете й в утешителна прегръдка. По пребледнялото й лице се стичаха сълзи. Трепереше от главата до петите.
— Добри духове — прошепна Ричард, — как е възможно да проявиш такава жестокост и да помислиш макар и за миг, че вече не ми е известна истината за съдбата ни, в случай че загубим?