Пребиваването ми в тъмната килия бе почти непосилно за мен, но нямах избор — трябваше да го изтърпя. Докато седях там, изгубила представа за времето, разбрах какво е преживяла Сирила в тъмницата и защо е изгубила разсъдъка си. Аз поне не бях малтретирана от такива зверове — те бяха заключени в други килии. По едно време бях напълно сигурна, че ще си умра там, забравена и захвърлена. Не знаех колко време съм прекарала далеч от светлината, далеч от живота. През цялото това време не получих нито едно видение. Тогава още не знаех, че занапред ще е все така.
Веднъж Кралицата изпрати човек да ме попита дали се отричам от видението си. Казах му, че с радост ще кажа на Кралицата всяка лъжа, която пожелае да чуе, само и само да ме пусне на свобода. Явно не това е очаквала да чуе Сирила, защото пратеникът не се върна и никой не дойде да ме освободи.
Ричард се огледа и видя, че Шота го гледа. В очите й личеше нямо обвинение, че той прави именно това — иска от нея да му каже нещо различно от онова, което е видяла, че е надвиснало над човечеството. Прониза го жилото на вината.
Джебра вдигна очи към небето, което се виждаше през стъкления покрив, сякаш омаяна от чудото на светлината.
— Една нощ — едва по-късно научих, че всъщност е било нощ — пред миниатюрното прозорче на желязната врата дойде тъмничар. Прошепна ми, че ордите на Императорския орден наближават града. Битката щяла да започне всеки момент.
Звучеше едва ли не доволен, че агонията на очакването е към своя край, че развръзката е толкова близо и вече няма нужда да се преструват пред Кралицата си, че не виждат истината. Сякаш осъзнаването на предстоящото ги превръщаше в неверници и предатели, но тази измяна спрямо желанията на Кралицата вече щеше да се превърне в реалност. И все пак това бе само част от заблудите на Кралицата — онази част, която бе твърде очевидна, за да я подмине човек.
Прошепнах му в отговор, че ме е страх за жителите на града. Той се засмя, нарече ме малоумна — не съм била виждала как се бият галейските воини. Изрази увереността си, че нашата армия, която наброява над сто хиляди обучени войници, ще смаже нашествениците и ще ги отблъсне с подбити опашки — точно както казва Кралицата.
Аз си замълчах. Не смеех да противореча на Сирила и да оспорвам самозаблудите й и вярата й в нашата непобедимост. Не му казах каква неизброима армия от нашественици бях съзряла във видението си и как тя с лекота потъпква защитниците и помита града. Заключена в килията си, нямаше да мога дори да избягам.
И тогава чух онзи странен, зловещ звук, който предшестваше видението ми. Побиха ме тръпки. Цялата настръхнах. най-сетне разбрах какво е: воят на хиляди вражески бойни рогове. Звучеше като вой на демони, дошли от отвъдния свят, за да погълнат живите. Дори масивните каменни стени не заглушаваха ужасния пронизителен звук. Той оповестяваше приближаващата смърт. Този звук би извикал усмивка дори на устните на Пазителя.
Тринадесета глава
ДЖЕБРА ПОТЪРКА РАМЕНЕ, сякаш дори само споменът за пронизителния писък на бойните рогове я накара да потръпне. Въздъхна дълбоко, за да дойде на себе си, после погледна Ричард и продължи разказа си.
— Всички тъмничари се притекоха на помощ на защитниците на града и оставиха тъмницата неохранявана. Разбира се, преди да напуснат постовете си, не забравиха да заключат железните порти, за да не може никой да избяга. След като те си тръгнаха, част от затворниците нададоха радостни възгласи, с които посрещнаха наближаващия Императорски орден и незабавното падане на Галеа, защото вярваха, че ще бъдат освободени. Скоро обаче те също притихнаха, чули нечовешките писъци и викове над нас. В мрачните зандани под двореца пропълзя зловеща тишина.
Скоро започнах да чувам звуците от ръкопашния бой, виковете на мъже, влезли в смъртна схватка — вече по-близо от преди. Наред с бойните викове се чуваха и болезнените писъци на ранените. Колкото по-навътре биваха отблъсквани защитниците, толкова по-силни ставаха бойните викове на нашествениците. Докато най-накрая врагът нахлу в двореца. Бях прекарала там достатъчно дълго, за да познавам лично хората, които съвсем скоро щяха да се изправят пред… — Джебра замълча, за да изтрие сълзите от бузите си. — Съжалявам — пророни тя и извади от ръкава си носна кърпичка, за да избърше носа си и да може да продължи.
Нямам представа колко време е продължила битката, но дойде време, когато чух грохота на таран, с който удряха двойната желязна врата над главите ни. Всеки удар отекваше между каменните стени. Щом вратата поддаде, звуците се чуха още по-отблизо; не след дълго проникнаха и през следващата врата.