Войниците бяха навсякъде, ровичкаха сред останките, захвърлени от миналите преди тях други войници, пребъркваха труповете, завличаха кой каквото свари, унищожаваха красивите орнаменти като знак на презрение, говореха си мръсотии и се шегуваха, докато чакаха реда си пред стаи, пълни с пленени жени. Докато се препъвах като в замая през руините на двореца, все очаквах някой да ме сграбчи и захвърли в някоя от тези стаи. Знаех, че съдбата ми е неизбежна.
Никога не бях виждала такива като тях. Тези мъже вдъхваха необуздан ужас. Огромни, едри, немити мъже в изподрани и омазани с кръв кожени дрехи. Повечето от тях бяха целите във вериги и колани, в шипове. Главите на мнозина бяха обръснати, от което те изглеждаха още по-страховито и внушително. Други надничаха изпод сплъстени гнезда от дълги мазни коси. Всички приличаха на диваци, в тях нямаше почти нищо човешко. Лицата им бяха почернели от саждите на огньове и набраздени от струйки пот. Езикът им беше шумен, груб и нецензурен.
Гледката на тези мъже, които сновяха из великолепните розови или сини стаи, бе едва ли не комична, но нямаше нищо забавно в кървавите брадви на коланите им, в лъщящите от кръв мечове, в ножовете и боздуганите, висящи на кръста им.
Но онова, от което можеше да ти спре дъхът, бяха очите им. Това бяха очите на хора, които не само бяха свикнали да убиват безмилостно… но и бяха започнали да изпитват наслада от това. Те преценяваха всички живи същества, които срещаха по пътя си, по един-единствен критерий: става ли за убиване? В тези очи заблестяваше още по-жесток пламък, когато попаднеха на пленничките, предавани от ръка на ръка. От този поглед дъхът на жената спираше, ако не и сърцето й.
Тези мъже нямаха никакви претенции за цивилизованост. За тях не съществуваха начините за споразумение или водене на преговори, с които се съобразяваха останалите хора. Те взимаха каквото си пожелаят и бяха готови да се сбият един с друг дори за най-нищожна плячка. Бяха способни да тъпчат, унищожават и убиват просто ей така, без никакви угризения. За тези мъже не съществуваха моралните категории, с които се съобразява всеки цивилизован човек. Това бяха диваци, пуснати на свобода сред невинни хора.
Четиринадесета глава
— СЛЕД КАТО ВОЙНИЦИТЕ СА БИЛИ НАВСЯКЪДЕ, как така са пропуснали да те грабнат и отведат? — попита Кара небрежно и абсолютно директно — така както само Морещица би могла да зададе въпрос, без ни най-малко да се замисли дали е уместен.
Ричард бе възнамерявал да попита същото Джебра, но точно в този момент не успя да изрече мислите си на глас.
— Сметнали са, че е била взета за нечия прислужница отвърна вместо нея Ничи. — При положение, че се е разхождала необезпокоявана в двореца толкова време след нападението, мъжете сто процента са решили, че не може да го прави без основателна причина и вероятно началниците им са я натоварили с други задължения.
— Точно така беше — кимна Джебра. — Един офицер ме видя и ме дръпна в стая, където се бяха събрали неколцина мъже с по-висши чинове и разглеждаха карти, проснати върху масите. Стаята беше сред малкото непокътнати в двореца. Поинтересуваха се къде им е храната, при това с тон, от който личеше, че би трябвало да знам отговора.
Имаха абсолютно същия зловещ и страшен вид като на всички останали и аз изобщо нямаше да разбера, че са офицери, ако в стаята не влизаха други войници, които се отнасяха към тях с уважение и им докладваха разни неща. Сред офицерите имаше по-възрастни мъже и те изглеждаха дори още по-сурови, в очите им блестеше още по-безмилостна пресметливост, отколкото у редовите войници, които явно гледаха да ги избягват. Щом ме погледнаха, разбрах, че от мен се очаква да отговоря незабавно.
Веднага съзрях искрицата надежда и се вкопчих в нея — осъзнах, че ако вляза в тази роля, имам шанс да оцелея. Извиних се с поклон и обещах веднага да проверя какво става с храната. Изпратиха ме незабавно в кухнята, явно ангажирани повече със стомасите си, отколкото да се занимават да ми търсят наказание. Тръгнах да изпълня заповедта, като се опитвах да изглеждам хем целенасочена, хем да не се изкуша да побягна, защото ако войниците видеха бягаща жена, хищническият инстинкт в тях щеше да заработи и щяха тутакси да хукнат подире й.