В кухнята заварих неколкостотин души, предимно възрастни мъже и жени. Доста от тях познавах, тъй като се грижеха за прехраната в двореца от дълги години. Имаше и някои по-млади и силни мъже, тъй като в кухненската работа понякога се изискват и доста мускули — например при разфасоването на месото или въртенето на тежките шишове. Всички те се движеха трескаво сред накладените огромни огньове и димящите казани, сякаш от това зависеше животът им — което не беше далече от истината.
Щом влязох в кухнята, почти никой не ми обърна внимание, понеже хората бяха заети с работата си. Грабнах един голям поднос с месо и казах, че ще го занеса горе. Готвачите се зарадваха, че някой изявява желание да комуникира с войниците.
Щом се върнах с храната, офицерите зарязаха работата си — явно бяха доста огладнели. Наскачаха от диваните и столовете и се нахвърлиха върху месото от подноса, като го разграбиха направо с мръсните си ръце. Докато оставях тежкия съд на голяма маса, един от мъжете ме изгледа, дъвчейки. Попита защо нямам халка на устната. Нямах представа за какво говори.
— Поставят халки на долните устни на робите — обясни Ничи. — Така ги белязват като собственост на висшестоящите офицери и войниците знаят, че не бива да пипат. По този начин командният състав си осигурява персонал за домакинската работа и всичко, което трябва да се върши.
— Офицерът изрева някакви заповеди — кимна Джебра. — Един мъж ме сграбчи, друг се приближи, издърпа долната ми устна и прокара през нея желязна халка.
Ничи отвърна поглед.
— С желязна халка белязват кухненски работници и подобни — един вид, свързва се с желязната посуда в кухнята.
Ричард забеляза сдържаната ярост, проблеснала в сините очи на Ничи. Някога тя също бе белязана с халка на долната устна, само че нейната беше златна, защото тя бе лична собственост на император Джаганг. Което беше чест. Ничи имаше далеч по-ужасни задължения от вършенето на домакинска работа.
— Така е наистина — потвърди Джебра. — След като ми поставиха халката, ме пратиха обратно в кухните, за да им донеса още храна и вино. Едва тогава забелязах, че и другите работници имаха такива халки. Започнах да кръстосвам като в унес между стаята и кухнята, за да донеса на офицерите онова, което поръчваха. При всеки възможен случай си открадвах глътка вода или хапка храна. Така събрах достатъчно сили, за да не се строполя.
Така се озовах сред тълпа от уплашени хора от персонала на двореца, които сега изпълняваха заповедите на офицерите. Нямах време да си дам сметка, че случайността ми помогна да избегна далеч по-страшна съдба. Колкото и да болеше и кървеше, бях доволна, че се сдобих с тази желязна халка, защото щом я видеха, войниците веднага преосмисляха намеренията си спрямо мен и ме оставяха на мира.
Не след дълго вече бях натоварена с тежки торби храна и напитки, предназначени за офицери, разпределени из други райони на града. Докато обикалях покрайнините на столицата, започнах да осъзнавам истинските мащаби на ужаса, сполетял Ебинисия.
Джебра замлъкна, покосена от горчивината на спомена.
— Какво видя? — използва случая да попита Ричард.
Тя го погледна, сякаш бе забравила, че разказва историята си, после преглътна мъката си и продължи:
— Пред градските стени лежаха десетки хиляди жертви, паднали в битката. Докъдето поглед стига, земята бе покрита с обезобразени и разкъсани трупове, някои нахвърляни на купчини, други останали там, където са издъхнали. Гледката изглеждаше нереална, но на мене вече ми беше позната… от видението.
най-ужасното от всичко беше, че сред морето от трупове тук-там се срещаше по някой жив, но тежко ранен галеански войник. Те лежаха, пръснати тук-там из бойното поле, редом до мъртвите си събратя, осакатени и неспособни да помръднат. Някои стенеха тихо в очакване на приближаващата смърт. Други бяха в по-добро състояние, но поради една или друга причина не можеха да помръднат. Краката на един войник бяха премазани от счупена каруца. Друг бе прикован за земята от копие, пронизало го в корема. Макар да изпитваше неистова болка, желанието му за живот беше толкова силно, че не смееше да издърпа острието от тялото си. Имаше и войници с изпотрошени нозе и ръце, които не можеха да изпълзят през хаоса от мъртви войници, коне и отломки. Вражеските войници обикаляха непрекъснато и аз знаех, че ако спра, за да помогна на някой от нашите ранени, ще ме забележат и убият на място.
Докато кръстосвах между двореца и стражевата охрана и обратно, трябваше да минавам все през това потресаващо бойно поле. Хълмовете, където се бе състояла тази последна битка, бяха осеяни със стотици хора, които се придвижваха бавно между труповете и методично ги пребъркваха. по-късно разбрах, че след войските на Императорския орден се движи малка армия от такива хора, които преживяваха от онова, което войниците от Ордена оставяха след себе си. Тези лешояди в човешки образ пребъркваха дрехите на мъртвите войници и оцеляваха благодарение на смъртта и унищожението.