Спомням си една възрастна жена в опърпан бял шал, която попадна на все още жив галеански войник. Освен другите рани кракът му беше разпорен до кокал. Треперещите му ръце с мъка се опитваха да придържат раната затворена. Цяло чудо бе, че изобщо дишаше.
Докато старицата пребъркваше дрехите му в търсене на нещо ценно, той я молеше за глътка вода. Без да му обръща внимание, тя разкъса ризата му, за да види дали няма синджирче на врата или пък кесия, както се случваше при някои войници. Едва чуто, с дрезгав глас, той пак я помоли за водица. Вместо това тя извади от колана си дълга игла за плетене и докато човекът лежеше безпомощен, я вкара в ухото му. Чак езикът й провисна от крайчеца на устата, докато с усилие провираше дългата желязна игла през мозъка му. Ръцете му потръпнаха конвулсивно и миг по-късно той издъхна. Жената издърпа обратно инструмента си и го избърса в панталона му, докато си мърмореше, че ето сега най-сетне той вече ще млъкне. Прибра иглата в колана си и продължи да ровичка из дрехите му. Помислих си, че тази жена явно не за пръв път върши подобно зловещо нещо.
После видях и други като нея, които, вместо да използват игла, размазваха с камъни главата на всеки полужив войник, когото намереха, за да са сигурни, че няма да събере последни сили и да ги нападне, докато плячкосват вещите му. Някои от тези мършояди изобщо не обръщаха внимание на ранената си жертва, стига войникът да не се опитваше да ги отблъсне с ръце; ако беше жив, но неспособен да се брани, те просто взимаха каквото намерят и продължаваха напред. Но имаше и такива, които вдигаха победоносно юмрук във въздуха и крещяха неистово винаги, щом попаднеха на ранен войник, когото можеха да пратят на оня свят — сякаш това ги превръщаше в герои. Имаше и такива, на които им доставяше удоволствие да изтезават ранените по най-ужасен начин, доволни, че не могат нито да избягат, нито да им отвърнат. Още няколко дни и всички ранени щяха да издъхнат — щяха да ги довършат или раните им, или лешоядите, които вървяха след Императорския орден.
През следващите няколко седмици войниците от Императорския орден празнуваха великата си победа с оргии, изпълнени с жестокости, изнасилване и плячкосване. Не остана сграда, която да не е разбита и претърсена щателно. Всяка ценна вещ бе открадната. С изключение на малцината като мен, които бяха взети за прислуга, нито един мъж не се спаси от плен, нито една жена не избегна лъстивите обятия на вражеските войници. — Джебра повече не можеше да сдържа сълзите си. — Никоя жена не бива да изживява онова, което сполетя тези нещастници. Пленените галеански войници, както и мъжете и момчетата от града, съзнаваха ясно какво се случва с техните майки, съпруги, сестри и дъщери — войниците от Ордена се погрижиха те да разберат всичко. На няколко пъти малки групи от пленници решаваха, че повече не могат да търпят това и се опитваха да сложат край на униженията. И биваха посичани.
Не след дълго пленниците бяха изпратени да копаят безкрайни ровове, където да бъдат погребани мъртвите. След като свършиха с тази работа, ги заставиха да съберат всички разлагащи се трупове и да ги хвърлят в общия гроб. Който отказа, сам свърши в ямите.
След като всички мъртви бяха събрани и хвърлени в дупките, бе разпоредено на мъжете да продължат да копаят окопи. И тогава започнаха екзекуциите. Почти всички мъже над петнайсет години бяха изтребени. Мрежата на Ордена се спусна над десетки хиляди души. Съзнавах, че ще отнеме седмици, докато избият всички.
Жените и децата бяха заставени с оръжие да гледат как мъжете биват убивани и хвърляни в дълбоките зейнали ями. Докато гледаха, им обясняваха, че това ще сполети всеки, който отхвърли справедливия и морален закон на Императорския орден. Докато траеха безкрайните екзекуции, им бе изнасяна лекция за това, че е предателство спрямо Създателя да се води егоистичен живот като техния. Беше им обяснено, че човечеството трябва да се пречисти от тази поквара.
Някои от мъжете бяха обезглавени. Други — принудени да коленичат пред гробовете, след което мъжаги с боздугани тръгваха покрай редицата и нанасяха тежки удари по главите на обречените и ги поваляха директно в рововете. Имаше и пленници, върху които вражеските войници изпробваха бойните си умения, като ги използваха за мишени, по които да стрелят със стрели или копия. Ако някой пиян екзекутор пропуснеше и не успееше да убие жертвата, другарите му се заливаха от смях. За тях това беше игра.