Вслушан в бесния ритъм на собственото си сърце, Ричард разбираше прекрасно какво е да очакваш нападението на Императорския орден. Прокара пръсти през косата си и пак съсредоточи вниманието си върху Джебра.
— Всички пленници ли бяха избити?
— Малцина от мъжете — онези, които по една или друга причина не бяха сметнати за заплаха — бяха изпратени с други жители в крайградските стопанства, за да обработват земята. Нямам представа какво се е случило с тях, но предполагам, че и до днес са си там и се грижат за осигуряване прехраната на Ордена.
Погледът на Джебра помръкна, тя вдигна ръка да отмести кичур коса от лицето си.
— Повечето жени, които оцеляха, станаха собственост на войските. Някои от по-младичките и симпатичните бяха обозначени с медни халки на долните устни и запазени за войниците с по-висок чин.
Из лагера кръстосваха каруци, които събираха труповете на жени, не издържали на мъченията. Никой от офицерите не възразяваше на грубото отношение, което те получаваха във войнишките палатки. Труповете биваха закарвани до рововете и хвърляни там. Нито един загинал, пък било то и войник от Императорския орден, не бе погребан в отделен гроб, обозначен с името му. Всички биваха хвърляни в масови гробове. Орденът не вярва в значимостта на индивида и не уважава смъртта на отделния човек.
— Ами децата? — попита Ричард. — Нали каза, че не убивали момчетата.
Джебра си пое дълбоко дъх, преди да продължи.
— Ами отначало събраха момчетата на едно място и ги разпределиха на групи според възрастта — нещо като младежки отряди. На тях се гледаше не като на пленени галеанци, а като на млади попълнения на Императорския орден, на които е предоставена възможност да не живеят сред сънародниците си, които биха ги потискали и биха промивали мозъците им. Вината за всичко зло, поради което се е наложило да се предприеме този завоевателен поход, беше хвърлена върху по-старите поколения, а не върху тези млади хора, за които се твърдеше, че не са виновни за греховете на родителите си. След като бяха откъснати — и физически, и духовно — от възрастните, започна тяхното обучение.
То протичаше под формата на игра, макар и доста сурова, както смятаха мнозина. С тях се отнасяха сравнително добре, уплътняваха им времето със състезания, в които се изискваше сила и умения. Беше им забранено да тъгуват по семействата си — това се смяташе за проява на слабост. Тяхното семейство вече беше Орденът, независимо дали им харесваше или не.
Нощем, наред с плача на жените, чувах и песните на момчетата, водени от специално назначени обучаващи офицери. Моето задължение бе да нося на тези офицери храна и други неща, така че имах възможност да видя какво става с момчетата — така минаха седмици, които преляха в месеци.
След като преминеха определен курс на обучение, момчетата започваха да се борят за чин и положение вътре в групата си. Това ставаше по различни начини — или с игри, изискващи умения и сила, или със запаметяване на лекциите за справедливите доктрини на Ордена. Докато вършех работата си и обслужвах офицерите, виждах изправени пред групата си момчета, които рецитираха наизуст постулатите на Ордена, възхваляваха го, изразяваха увереността си, че техен дълг е да станат част от него и да споделят стремежите му да се бори за напредъка на човечеството; декларираха желанието си да се жертват за висшето добро.
Макар да нямах възможност да разбера в какво по-конкретно се състои обучението на момчетата, си ги спомням как, строени в редици, крещяха до припадък: „Когато съм сам, аз съм нищо. Животът ми има смисъл само когато е посветен на другите. Заедно ние всички сме едно — един разум, една цел.“
След това емоционално нахъсване момчетата биваха отвеждани да наблюдават екзекуциите на „изменниците на човечеството“. Насърчаваха ги да посрещат с радостни възгласи смъртта на всеки „предател“. Водачите им от Ордена стояха гордо изправени пред момчетата, с гръб към кървавата баня, и повтаряха: „Трябва да сте силни, млади герои. Ето какво сполетява егоистите и предателите. Вие сте бъдещите спасители на човечеството. Вие сте бъдещите герои на Ордена, затова — бъдете силни.“
И макар в началото момчетата да изпитваха безпокойство и трепет, след безкрайното повтаряне и напътствия, след постоянното нахъсване от страна на офицерите накрая започваха да надават радостни възгласи. Отпърво може би не дотам искрено, но с течение на времето — все повече и повече. Момчетата започваха да вярват, при това доста ревностно, на онова, което ги учеха възрастните.
Обучението им включваше да пронизват с ножовете, които им раздаваха, труповете на „изменниците“. И това бе само едно от упражненията, чрез които ги правеха безчувствени към смъртта. С течение на времето им се даваше възможност да растат в йерархията, като участват в екзекуциите. Изправяха се пред пленниците с оцъклени празни погледи и започваха да им говорят надълго и нашироко за егоизма им, за предателството към ближния и към Създателя. Щом свършеха с лекциите, осъждаха съответния човек на смърт и понякога дори лично изпълняваха присъдата. Другарите им ги аплодираха за усърдието, което проявяваха в прочистването на човечеството от изчадията, опълчили се на светите учения на Ордена, от онези, които са отвърнали поглед от Създателя и свещения дълг да служат на ближния си.