И така, до края почти всяко от тези момчета бе взело участие в изтребването на пленниците. Те бяха провъзгласени за „герои“ на Ордена. Нощем в спалните помещения малцината, които не бяха убивали, биваха обявени за отрепки и дамгосани като страхливци и дори привърженици на старото мислене, за егоисти, които отказват да подкрепят другарите си. В повечето случаи те биваха пребивани до смърт от собствената си група.
В моите очи именно тези момчета бяха героите. Те загинаха сами в лапите на другарите си — на своите приятелчета, с които някога си бяха играли и се бяха смели и които вече се бяха превърнали в техни врагове. Бих дала какво ли не, за да утеша тези самотни души поне с прегръдка, да им прошепна благодарността си, задето не се превърнаха в изверги. Но нямаше как да го направя и те умряха самотни, отритнати от някогашните си приятели.
Това беше лудост. Имах чувството, че целият свят е откачил, че вече не съществува здрав разум, че самият живот е безсмислен. Животът се бе превърнал в болка и страдание — не съществуваше нищо друго. Спомените за какъвто и да е вид радост се бяха превърнали в смътни и нереални мечти. Животът креташе напред ден след ден, сезон след сезон, но нещата не се променяха — смъртта си оставаше неговият център.
В крайна сметка единствените живи галеанци останаха тези момчета и жените, които не бяха издъхнали по време на бруталните изнасилвания и впоследствие се бяха превърнали във войсковите курви. С течение на времето по-големите момчета също започнаха да участват в изнасилванията, като един вид бойно кръщение и награда за ентусиазма, с който изпълняваха задълженията си, включително и екзекуциите.
Разбира се, не малко от жените успяваха да се самоубият. Всяка сутрин на паважа пред по-високите сгради можеха да се видят натрошените тела на жени, които, попаднали в пълна безизходица без никаква надежда за спасение, бяха успели да скочат през някой прозорец или от покрива. Вече съм изгубила бройката на жените, на които съм попадала из забутаните улички с прерязани китки, оставили животът да изтече през вените им заедно с кръвта и надеждата. Не бих казала, че ги обвинявах за решението им.
Ричард стоеше, сключил ръце зад гърба си, забил поглед в притихналите води на фонтана, докато Джебра продължаваше да разказва с най-големи подробности събитията, последвали голямата победа на смелчаците от Императорския орден. Това невъобразимо безумие беше непоносимо.
Ивиците слънчева светлина, нахлуващи през стъкления таван, бавно пълзяха през мраморната пейка около фонтана, през величествения под и нагоре по гранитните стъпала, обливаха кървавочервените пилони, Джебра продължаваше да описва събитията, случили се по време на пленничеството й.
През цялото време Шота стоя неподвижна като статуя, скръстила ръце пред гърдите си, с леко мрачна физиономия, очите й бавно се плъзваха ту към Джебра, която разказваше историята си, ту към Ричард, който слушаше. Сякаш вещицата искаше да се увери, че вниманието му е съсредоточено изцяло върху разказа.
— Явно Галеа е разполагала с предостатъчно хранителни запаси за своите граждани — продължи Джебра, — но не и за безчетните нашественически орди, които не носеха със себе си почти никакви провизии. Войниците ограбиха складовете и хамбарите до последната троха. Изпразниха всеки килер, всеки шкаф. Всички животни в радиус на много километри, включително многобройните стада с овце, отглеждани за вълна, както и кравите за мляко, бяха изклани. Вместо да запазят кокошките, за да имат постоянен източник на яйца, изклаха и изядоха и тях.
Щом храната взе да привършва, офицерите изпратиха куриери със спешни заявки за попълване на хранителните запаси. Не получиха нищо в продължение на месеци — в голяма степен защото зимата не позволяваше на керваните да се придвижват достатъчно бързо.
Джебра се поколеба, преглътна и след дълга пауза продължи.