Петнадесета глава
— АМИ ДА, ЕЛЕМЕНТАРНИ. — Ничи слезе по стъпалата с бавна, премерена стъпка. — Братството на ордена обучава по същата схема и момчетата, и момичетата в Стария свят.
— Спря недалеч от Ричард и въздъхна, скръстила ръце пред себе си. — Само че при тях всичко започва доста по-рано. В началото уроците, разбира се, са по-лесни за разбиране, но с течение на времето материалът се усложнява. Не е необичайно на лекциите, които изнасят братята от Братството на ордена, да присъстват дори хора на преклонна възраст.
Повечето са привлечени от социалните структури с ясни правила. Те искат да знаят как се вписват в по-мащабните схеми на вселената. Братството на ордена им осигурява понятно чувство за структурираност — с други думи, учи ги как да мислят и им показва как да живеят живота си. най-ефективно е въздействието му, когато е упражнявано върху млади индивиди. След като веднъж бъде излято по калъпа на Ордена, младото съзнание обикновено остава статично и непроменимо за цял живот. В резултат на това всеки друг начин на мислене, дори самата способност да разсъждаваш, залинява и загива още в млада възраст и е унищожена за цял живот. Дори когато остарее, такъв човек е склонен да седи и да слуша същите основни постулати, без да пропуска нито дума.
— Все пак не разбрах какво наричаш елементарно? — повтори въпроса си Джебра.
— Орденът учи, че светът на живота е краен. Животът е мимолетен. Ние се раждаме, живеем известно време и умираме. Напротив — животът след смъртта е вечен. В крайна сметка всички знаем, че хората умират, но никой не се е върнал от мъртвите, за да разкаже — смъртта е завинаги. Ето защо онова, заради което си струва да се живее, е животът след смъртта.
Това е основополагащият принцип в теорията на Братството на ордена, който бива постоянно набиван в главите на хората. Той води до убеждението, че човек е длъжен да се бори за своята вечност, закрилян от милостта на Създателя. Животът е средството, което ни подготвя за вечността — един вид репетиция.
— Но все пак животът… ами, как да кажа, животът си е живот — прекъсна я Джебра. — Как е възможно да има нещо по-важно от собствения ти живот? — Смекчи с усмивка собствения си скептицизъм. — Този принцип едва ли е основание хората да възприемат зверското поведение на войниците от Ордена, да ги убеди да отвърнат поглед от живота.
— Живот ли? — В погледа на Ничи внезапно заблестя ярост. Тя се надвеси над Джебра. — Нима не те е грижа за душата ти? Нима не смяташ, че това, което ще се случи с душата ти през вечността, може да се окаже от изключително значение за теб?
— Ами да, разбира се, исках да… — Джебра не довърши изречението си.
Ничи изопна гръб, сви рамене и махна с ръка.
— Този живот е преходен, той има своя край. Така че на фона на вечния живот след смъртта нима е важно колко мизерен е мимолетният ти животец? Каква реална цел би могло да има краткото ти съществуване, освен да служи за изпитание за душата?
Джебра явно не беше убедена, но в същото време не й се щеше да предизвиква Ничи.
— Ето защо — продължи Ничи — жертвата пред всяко страдание, всяко желание, всяка нужда на ближния ти е признак, че осъзнаваш безсмислието на живота, че признаваш важността на това да прекараш вечността в обятията на Създателя. Нали така? Като се жертваш, ти приемаш владичеството на човека над вечността, която е територия на Създателя. Ето защо жертвата е цената, нищожната цена, подаянието, което плащаш за вечното величие на душата си. Това е твоето доказателство пред Създателя, че си достоен да бъдеш в неговата компания през вечността.
Ричард остана изумен да види как подобно логично обяснение, дадено от Ничи с увереност и авторитет, смути Джебра и тя замлъкна. Докато слушаше надвесената над нея Ничи, Джебра хвърляше по някой поглед към останалите — ту към Зед или Кара, ту към Шота и дори към Ан и Натан, но тъй като никой от тях не възрази и не представи контрааргументи, раменете й се отпуснаха, все едно я обзе внезапно желание да потъне в някоя цепнатина на мраморния под.
— Ако човек ограничи тревогите си до това да бъде щастлив в този живот — Ничи небрежно описа кръг с ръка, за да покаже света наоколо, — ако успее да намери наслада в безсмислените дреболии на този окаян свят, на това празно, кратко съществуване, това е отхвърляне на пълноценния вечен живот в следващия свят, а следователно и на съвършените намерения на Създателя за твоята душа.
Коя си ти, че да се съмняваш в Създателя на цялата вселена? Как смееш да поставяш жалките си желания, свързани с мизерния ти и жалък животец, пред неговите висши цели, свързани с подготовката ти за вечността?