И как ще установим истинността на това свидетелство? — Ничи описа широк кръг с ръка. — Да подлагаме под съмнение тези неща е най-големият от всички грехове: липсата на вяра!
Самият факт, че непознаваемото е онова, което твърдят, че придава добродетелност на вярата и я прави неприкосновена. В крайна сметка какво добродетелно би могло да има във вярата, ако онова, в което вярваме, е познаваемо?
Човек, който може да вярва в нещо без никакви доказателства, е дълбоко добродетелен. Вследствие на това само онези, които предприемат скока на вярата от скалата на вещественото, са праведни и достойни за вечна награда.
То е все едно да ти кажат да скочиш от скала и да вярваш, че можеш да полетиш, но без да размахваш криле, понеже това би показало фундаментална липса на вяра, а каквато и да е липса на вяра би била сериозна гаранция, че ще полетиш към земята, като по този начин докажеш, че липсата на вяра е персонална, при това фатална грешка.
Ничи прокара пръсти през русите си коси, повдигна ги от раменете, след което отпусна с въздишка ръце.
— Колкото по-недостоверна изглежда дадена доктрина, толкова по-силна вяра трябва да има човек. Заедно с отдадеността към вярата идва и по-здравата връзка с онези, които споделят същата тази вяра, по-силното чувство за принадлежност към отбраната група просветени. Вярващите, тъй като вярата им е подчертано мистична, се отстраняват още повече от „просветените“, от онези, които са заподозрени, понеже няма да прегърнат вярата. Понятието „неверник“ се превръща в общоприета форма на осъждане, заклеймяваща всеки, който е избрал — Ничи вдигна пръст към слепоочието си — да използва разума си.
Вярата сама по себе си, както виждате, е ключът — вълшебната пръчица, която размахват над бълбукащата отвара, забъркана, за да се докаже „очевидното“.
Ан въпреки презрението си към Ничи като някогашна Сестра на светлината, изменила на каузата, не каза нищо. Ричард рядко я бе виждал да реагира по подобен начин, но в случая прецени, че постъпва мъдро.
— Ето къде е пукнатината във внушителната доктринална кула на Ордена. — Ничи вдигна пръст във въздуха, без да престава да снове напред-назад. Тук е фаталната грешка в центъра на всички убеждения, скалъпени в човешкото въображение. В крайна сметка такива неща, макар че биха могли да бъдат искрени, не са по-устойчиви от изкусния продукт на капризите и самозаблудата. Без скалата на действителността безумецът, който чува гласове, е също толкова реален и достоверен.
Ето защо Орденът възхвалява светостта на вярата и учи, че човек трябва да потиска порочния импулс да мисли с главата си и вместо това да се отдаде на чувствата си. Веднъж отдал живота си на сляпата вяра в отвъдния живот, вратата на вечността, поне така твърдят те, ще се отвори по магичен начин пред теб и ти ще разбереш всичко.
С други думи, познанието се постига единствено чрез отхвърляне на всичко, от което всъщност се състои познанието.
Точно поради това Орденът поставя знак за равенство между вярата и светостта, а липсата на вяра се заклеймява като грях. И дори поставянето под съмнение на вярата се счита за ерес.
Оказва се, че без вяра всичко, на което те учат, се разпада.
И след като вярата е задължителното лепило, което слепва олюляващата се кула на вярванията им, вярата постепенно се изражда в жестокост. Без жестокостта, която да я подкрепя, вярата се превръща в най-обикновен блян, в празната увереност на кралицата, че никой няма да нападне дома й, че никой враг няма да престъпи границите на страната й, че никоя сила няма да победи защитниците, стига тя да го забрани.
В края на краищата, не е нужно да ви заплашвам, за да ви накарам да видите, че водата в този фонтан е мокра или че стените в тази стая са от камък, но Орденът трябва да заплашва хората, за да ги накара да повярват, че вечността на смъртта ще е вечна наслада, но само при положение, че човек прави онова, което му е заповядано в този живот.