Ричард съжаляваше, че не вярва в съществуването на някакво решение, на някакъв реално работещ план. Все пак не смяташе, че има какъвто и да е шанс да направят друго, освен да удължат агонията си.
Джебра кимна, изгубила и искрицата надежда, която хранеше. Дълбоките бръчки, които придаваха на лицето й тъжно изражение, заедно със ситната паяжина около сините й очи, я правеха да изглежда по-възрастна, отколкото Ричард предполагаше, че е. Раменете й бяха леко заоблени, ръцете й — груби и мазолести от тежкия труд. Макар че войниците от Ордена не я бяха убили, те бяха изцедили и последната капчица живот от нея, оставяйки трайни белези от преживяното и от онова, което бе принудена да види с очите си. Колко ли бяха хората като нея — живи, но смазани завинаги от окупаторите, празни черупки на някогашното си аз, отвънка живи, но отвътре безжизнени?
Ричард се почувства замаян. Не можеше да повярва, че Шота е довела Джебра от толкова далеч само за да му разкаже за издевателствата на Ордена. Той и сам знаеше колко са жестоки, знаеше каква заплаха представляват. Беше живял близо година в Стария свят под управлението на Ордена. Бе станал свидетел на избухването на бунта в Алтур’Ранг.
Думите на Джебра само го убеждаваха за пореден път в нещо, което и бездруго знаеше — че нямат никакъв шанс срещу Джаганг и Императорския орден. Ако се бе вдигнала цялата Д’Харанска империя, вероятно биха могли да победят силите, нахлули в Галеа, но те бяха буквално нищо в сравнение с основната войска на Императорския орден.
Преди време, когато се запозна с Калан, той поведе жестока битка, за да избави всички от заплахата, която представляваше Мрачният Рал. Макар и с доста усилия, Ричард успя да елиминира тази заплаха, като уби врага си. Този път обаче нещата стояха по различен начин. Макар дълбоко да ненавиждаше Джаганг, Ричард знаеше, че не би могъл да се бори с него така, както бе постъпил при предишната битка. Дори да успееше някак си да убие Джаганг, това нямаше да спре нашествието на Императорския орден. Тяхната кауза беше идеологическа, а не движена от амбициите на отделен индивид. Именно поради тази причина всичко изглеждаше толкова безнадеждно.
Според Ричард видението на Шота — онова, което тя видя в потока на времето като безнадеждното бъдеще на света, ако се провалят в опитите си да спрат Императорския орден — явно не изискваше някакви особени дарби или прозрения. Не беше нужно да е пророк, за да разбере каква страшна заплаха представлява Орденът. Ако не успееха да осуетят хищническите им опити, Орденът щеше да управлява света. В този смисъл Джебра не му каза нищо ново — нищо, което той вече да не знае.
Ричард разбираше прекрасно какво ще се случи, когато силите на Д’Харанската империя най-сетне се изправят в последна битка пред армията на Джаганг — всичките тези смелчаци, застанали на пътя на Ордена, щяха да умрат. След това пред нашествениците нямаше да има повече пречки. Щяха да върлуват необезпокоявани и в крайна сметка да завладеят целия свят.
Шота далеч не беше глупава, така че явно и тя разбираше всичко това и би трябвало да знае, че и той го съзнава.
Така че, питаше се Ричард, каква е истинската причина за посещението й?
Въпреки мрачното настроение, обзело го след потресаващия разказ на Джебра за видяното, Ричард реши, че най-вероятно има и друга причина, поради която Шота е предприела това пътуване.
При всички положения бе трудно да изслуша разказа на Джебра, без да изпита не само дълбока скръб, но и гняв. Ричард се извърна и заби поглед в притихналите води на фонтана. Имаше чувството, че на плещите му е легнала огромна тежест. Какво да стори? Излизаше, че това, както и всички други проблеми, които ги притискаха, изтласкваха Калан все по-назад в мислите му, все по-надалеч от него.
На моменти тя дори като че ли му се струваше недействителна. Тази мисъл го потискаше дълбоко. Понякога, когато си спомнеше находчивостта й или пък начина, по който се усмихваше толкова очарователно, отпуснала китки на раменете му и сключила пръсти отзад на тила му, или втренчените й в него красиви зелени очи, или копринения й смях, или докосването й, или онази специална усмивка, предназначена единствено за него, имаше чувството, че тя е просто привидение, плод на въображението му.