Ричард примигна, за да прочисти дъждовната вода от клепачите си, тръсна глава, за да отметне назад кичурите коса. И тогава видя, че и от лявата му страна има хора, някои ридаеха безпомощно, докато войниците придържаха изправени онези, които не можеха или не искаха да коленичат в лепкавата кал. Чувството на паника бе осезаемо. То плавно пропълзя в тялото на Ричард, обзе го целия, заплашваше да го задуши.
Всичко това не се случваше наистина, знаеше го… но в същото време изглеждаше толкова истинско. Дъждът беше леден. Дрехите му бяха подгизнали. Сегиз-тогиз потръпваше от студ. Вонята беше отвратителна, може би най-гадната в живота му — смесица от парлив дим, спарена пот, екскременти и разлагаща се плът. Виковете и риданията на хората около него също звучаха съвсем истински. Та нима е възможно да му се причуват толкова безнадеждни стенания, които звучат изпълнени с такъв ужас. Повечето от мъжете трепереха неконтролируемо, при това не от студения дъжд. Докато ги оглеждаше, Ричард осъзна, че е един от тях, че е в същото положение като тях — просто един от многото коленичили в калта мъже, един от многото нещастници със завързани на гърба ръце.
Картината беше толкова невъобразима, че бе направо объркваща. Просто някак си се беше озовал там.
Шота го беше пренесла. Нямаше представа как е възможно да се случи подобно нещо. Направо не можеше да повярва.
В лявото му коляно болезнено се вряза камък, скрит в калта. Тази елементарна, непредвидима подробност му се стори напълно истинска. Нима е възможно човек да си въобрази нещо толкова неочаквано? Опита се да премести тежестта си, но му беше трудно да пази равновесие. Успя леко да помръдне коляното си встрани, да избегне острия камък. Изключено е да си въобразява подобно нещо.
Започна да се пита дали пък всъщност всичко останало не е плод на въображението му. Дали не е просто сън, илюзия. Дали не е възможно лавинният огън някак си да го кара да забрави какво се случва в действителност; или пък действителността да е толкова ужасяваща, че някак си да я е отделил от съзнанието си, за да се оттегли в свой измислен свят. И сега изведнъж, вследствие на напрежението, да се е озовал обратно в нея. Започна да осъзнава, че дори да не знаеше как е възможно да му се случва това и да е толкова объркан, всъщност това, което наистина има значение, е, че е истина. И че той го осъзнава едва сега. Да, точно така се чувстваше — дезориентиран и объркан, все едно току-що се е събудил от сън.
И ако досега се бе чувствал объркан, изведнъж отчаяно се напрегна да си спомни, да разбере как всъщност се е озовал на това място, как така е на колене в калта, сред войниците от Императорския орден. Едва ли не имаше чувството, че си спомня как е стигнал дотук, сякаш аха всичко да изплува в съзнанието му, но си оставаше на една ръка разстояние, като забравена дума, скрита в някое тъмно кътче на съзнанието му.
Ричард огледа редицата вляво от себе си и видя как един войник сграбчва за косата коленичил мъж и изправя главата му назад. Човекът изкрещя — кратки, задавени от ужас звуци, изтръгнати от побесняла гръд. Ричард веднага осъзна, че въпреки съпротивата човекът е обречен и няма никакъв шанс за спасение. Сърцераздирателните му умолителни викове накараха Ричард да настръхне. Войникът зад гърба на мъжа извади дълъг и тънък нож и го опря до оголеното гърло на нещастника.
Ричард за пореден път се опита да си внуши, че това не е истина, че просто си го въобразява. Но в същото време виждаше всяка извивка на грубо издялания нож, виждаше как коленичилият мъж преглъща отново и отново, дишайки учестено, виждаше злокобната усмивка на мургавото лице на войника.
Щом ножът се вряза дълбоко в гърлото на мъжа, Ричард се сепна ужасен, а жертвата потръпна от болка.
Мъжът започна да се мята, но за войника, който го държеше за косата, не представляваше никакъв проблем да го озапти. Хлъзгавите от дъжда мускули на силната му ръка изпъкнаха релефно, щом онзи замахна да нанесе втори, още по-дълбок удар в гърлото на човека, като почти го обезглави. Сърцето на все още живата жертва започна да изтласква кръв, чийто цвят се открои ярко на фона на сивкавата светлина. Ричард усети мириса на прясна кръв и ноздрите му потръпнаха.
Пак се опита да си внуши, че това не е истина, но в същото време, докато гледаше как животът напуска тялото на нещастника до него, а кръвта попива по предната част на ризата му и се спуска надолу по панталона, някак си усещаше, че всъщност всичко се случва пред очите му. Накрая мъжът с полуотсечената глава ритна за последно с крак, а войникът, който го държеше за косата, го бутна назад в ямата. Ричард чу как тялото му се стоварва тежко на дъното.