Не му се умираше. Какво би могъл да стори? Трябваше да намери начин да сложи край. Все някак трябваше да намери изход. Но не знаеше как. Преди можеше да достигне до дарбата си и да извика силата си посредством гнева. Сега единственият резултат, който постигна, бе, че се сдоби с чувство на безпомощност и обърканост.
— Калан!
Явно не намираше начин да изплува от буйния поток на ужаса и паниката, който го заливаше. Не можеше да спре стремителния му ход. Не можеше да възвърне чувството за контрол над себе си. Реката на събитията го завлече и той беше безпомощен срещу стихията. Всичко беше толкова абсурдно и безсмислено. Толкова безумно и жестоко.
— Калан!
— Ричард! — извика тя и пак протегна ръка към него. — Обичам те повече от живота, Ричард! Обичам те безумно много. Ти си всичко за мен. Винаги си бил. — Задави се в собствените си ридания. — Ричард… толкова се нуждая от теб.
Сърцето му се късаше. Беше я предал.
Един войник го сграбчи за косата.
— Не! — изкрещя Калан и протегна ръка. — Не! Моля ви, не! Някой да му помогне! Добри духове, нека някой му помогне!
Войникът се надвеси над него и върху зацапаното му лице лъсна мазна усмивка.
— Не се тревожи, ще се погрижа за нея… лично. — Изсмя се в ухото на Ричард.
— Моля те — чу се да казва Ричард, — моля те… не го прави.
— Добри духове, моля ви, нека някой да му помогне — продължаваше да повтаря Калан.
Тя не можеше да направи нищо и го знаеше. Ричард беше обречен — знаеше и това. Но продължаваше да се надява на чудо. Сам по себе си този факт разпалваше пламъците на неописуем ужас, който бушуваше неконтролируемо в душата му. Това беше краят.
— Бива си я, няма спор — ухили се войникът, облещен насреща й.
— Моля те… остави я.
Онзи избухна в смях. Точно това бе искал да чуе. Ричард потисна стенанието, което се надигаше в гърлото му. То го задушаваше. По лицето му, наред с дъждовните капки, потекоха и сълзи. Тя бе единствената жена, която някога бе обичал, човекът, който бе всичко за него — който бе по-важен от самия живот.
Без Калан нямаше живот, имаше само съществуване. Тя бе неговият свят.
Без Калан животът беше изпразнен от съдържание.
Без него, Ричард знаеше това, и за нея животът беше лишен от смисъл.
Видя и други жени около нея, които също се мятаха отчаяно в ръцете на войниците и крещяха имената на мъжете си. Те изричаха същите нежни думи на любов, същите молби някой да спаси мъжете им. Войниците дразнеха коленичилите в калта мъже с безчестни и срамни клетви.
Видял жените в ръцете на войниците, един от коленичилите мъже вдясно от Ричард се бореше толкова яростно, че бе светкавично пронизан с нож в корема. Ударът не го уби, но бе достатъчно болезнен, че да го принуди да изчака смирено реда си. Както бе коленичил, облещените му очи се впериха в собствените му розови, лъщящи от кръв вътрешности, които бликнаха през прореза. Писъците на жена му бяха толкова пронизителни, че сякаш биха могли да раздерат облаците над главите им.
Мъжът от лявата страна на Ричард си пое дъх за последно и зарита неконтролируемо с крака, докато войникът зад него, стиснал го за косата, прокарваше огромния си нож напред-назад през оголеното му гърло.
Щом приключи, войникът изпръхтя шумно и блъсна мъжа в зейналата яма. Ричард чу как тялото му тупва върху другите тела. От тъмната дупка се чуваха гъргорещи хрипове.
— Твой ред е — рече войникът, който държеше Ричард, и пристъпи зад него, за да поеме ролята си на екзекутор. Надвеси се по-близо. Дъхът му вонеше на бира и наденица. — Да приключваме. Имам среща с хубавата ти женичка. Калан беше, нали? Да, точно така — една от другите фусти призна, че жена ти се казва Калан. Не се тревожи, друже, няма да оставя Калан да тъгува по тебе. Ще прикова цялото й внимание — имаш думата ми. А щом си получа своето, след мен има и други желаещи.
Ричард беше готов да му пречупи врата.
— Разсъждавай върху това, докато покварената ти душа потъва в черната, вечна агония на отвъдното, докато потъваш в студената, безжалостна прегръдка на Пазителя. Там отиват всички като тебе — за да си получат заслуженото вечно страдание. И така би трябвало да бъде, защото нали всички ние сме дошли тук, в тази забравена земя, жертвайки всичко, за да благословим вас, егоистичните еретици, с божествената светлина и закона на Ордена. Вашият греховен начин на живот, самото ви съществуване е обида за Създателя. То обижда и нас, неговите верни поданици. — Мъжът се разгорещяваше все повече и повече. — Имаш ли представа какво съм пожертвал аз за спасението на душите на тези като теб? Семейството ми гладува, близките ми останаха без нищичко, защото изпратиха всичко на нашите смели войски. Двамата с брат ми се борим самоотвержено за каузата, за онова, в което вярваме. И двамата дойдохме на север, за да изпълним дълга си към императора и Създателя. И двамата посветихме живота си на каузата да работим за благоденствието на твоя народ. Участвали сме в безчет кървави битки срещу онези, които възпрепятстват опитите ни да въздадем справедливост. Видели сме безброй наши братя да загиват в тези битки.