Не знаеше какво друго да каже — не можеше да намери по-силни думи. За него нямаше нищо по-важно, нищо по-значимо. Тези най-простички слова изразяваха една цяла вселена от смисъл.
— Знам, любов моя — отвърна тя и на устните й грейна мимолетна усмивка, която за секунда озари и красивите й очи. — Знам.
Ричард видя как над главата му изсвистява острие. Отдръпна се инстинктивно. Мъжът, който бе стъпил върху краката му, беше готов и заби коляно между плешките на Ричард, с което не му позволи да падне назад, после го дръпна за косата.
Калан, видяла случващото се, изпищя за пореден път и пак започна да се мята в ръцете на войниците, които я държаха.
— Не им обръщай внимание, Ричард! Погледни ме! Ричард! Погледни ме! Мисли си за мен! Мисли си колко те обичам!
Ричард разбра какво се опитва да направи тя.
— Помниш ли деня на нашата сватба? Спомни си го, Ричард. Никога няма да го забравя. — Опитваше се да го дари с една последна прекрасна мисъл. — Спомням си деня, в който ми предложи. Обичам те, Ричард. Помниш ли сватбата ни? Помниш ли къщата на духовете?
В същото време тя се опитваше да го разсее, да отклони мислите му от случващото се. Но той не преставаше да мисли за предупреждението на Шота, че ако се ожени за Калан, тя ще зачене чудовище.
— Трогателно — обади се войникът зад него. — Тия страстните като нея са огън в леглото, нали?
Ричард би го обезглавил на секундата, но не каза нищо. Онзи го провокираше да крещи, да се моли, да се дърпа, да вие от болка. Но напук на него и на всички като него, Ричард му отказа това удоволствие.
Калан продължаваше да го уверява в любовта си, припомни му първата им целувка. Въпреки положението, в което се намираше, думите й го накараха да се усмихне. В този момент тя не се интересуваше какво ще се случи с нея. Единственото й желание бе да го разсее, да облекчи болката и ужаса на последните му мигове живот. Последните му мигове. Всичко свършваше. Край. Животът приключи. Повече никога нямаше да бъде с жената, която обичаше. Никога повече. Светът свърши.
— Ричард! Ричард! Толкова те обичам! Погледни ме, Ричард! Обичам те! Погледни ме! Точно така, погледни ме! Ти си единствената ми любов! Единственият! Останалото е без значение, важното е, че те обичам. Ти обичаш ли ме? Кажи ми, Ричард, моля те. Кажи ми го. Искам да го чуя сега.
Той усети как острието докосва гърлото му.
— Обичам те, Калан. Само теб. Завинаги.
— Сърцераздирателно — изръмжа войникът в ухото му, притискайки острието в гърлото му. — Докато кръвта ти изтича в ямата, аз ще обарвам жена ти навсякъде. Ще изнасиля сладката ти малка женичка. Дотогава ти ще си мъртъв, но преди да издъхнеш, искам да знаеш точно какво смятам да направя с нея, да знаеш, че няма да можеш да й помогнеш по никакъв начин, защото такава е волята на Създателя.
Трябваше отдавна да си минал на страната на Ордена, но вместо това ти избра да останеш егоист, да мислиш само за себе си, да отвърнеш глава от всичко добро и справедливо. За престъпленията ти спрямо човечеството ти не само ще умреш, но и ще страдаш за вечни времена в ръцете на Пазителя на отвъдния свят. Ще страдаш неописуемо.
И докато пътуваш към отвъдния свят, искам да знаеш, че ако скъпоценната ти Калан оживее, тя ще бъде наша курва. Ако живее достатъчно дълго и роди момче, той ще расте и ще стане велик войник на Ордена и ще ненавижда еретиците като тебе. Ще се погрижим един ден да дойде тук и да се изплюе на гроба ти, да се изплюе върху теб и другите като теб, които биха го възпитали в противоречие с волята на Създателя.
Помисли над това, докато душата ти потъва в мрака. Докато тялото ти изстива, аз ще прегръщам красивото топло тяло на любимата ти. Държа да го чуеш, преди да умреш.
Вътрешно Ричард вече беше мъртъв. Всичко свърши, животът и светът приключиха. Изгуби толкова много. Изгуби всичко. И за какво? Заради безсмислената ненавист на онези, които бяха избрали да прегърнат пустотата на смъртта; ненавист към всичко ценно, към самия живот.
— Обичам те сега и завинаги. С цялото си сърце — пророни той с дрезгав глас. — С теб животът ми беше песен.
Видя как Калан кимва с глава, за да му покаже, че е чула думите му. Устните й помръднаха и той разчете по тях думите „Обичам те“.
Беше толкова прекрасна.
Ако имаше нещо на света, което не искаше да вижда, то това бе страданието, изписано на лицето й.
Вгледаха се в очите си, застинали в тази секунда, след която светът щеше да изчезне.
Ричард нададе вик на ужас. В следващия миг острието потъна в плътта му и направи смъртоносен прорез в шията му. И той изпита внезапна остра болка.
Всичко свърши.
Осемнадесета глава