— СТИГА! — изръмжа Ничи.
Ричард примигна. Беше объркан и замаян. Ничи се бе вкопчила здраво в китката на Шота и се опитваше да я отдалечи от него. Но вещицата продължаваше да го стиска за кръста.
— Нямам представа какво правиш — изсъска Ничи толкова застрашително, че Ричард очакваше едва ли не Шота да отстъпи стресната, — но ще престанеш незабавно.
Шота не само не отстъпи, ами изобщо не изглеждаше уплашена.
Правя каквото трябва.
Ничи нямаше намерение да се предава.
— Махай се от него или ще те убия на място!
Кара, стиснала Агиела си в ръка, по-недоволна и сърдита дори от Ничи, стоеше плътно от другата страна на вещицата, препречвайки пътя й. Преди Шота да има възможност да отвърне на заплахата, Ричард се стовари тежко на мраморната пейка, опасваща фонтана.
Дишаше тежко, на пресекулки и очевидно преживяваше някакъв ужас. В съзнанието си той все още виждаше Калан в ръцете на онези изверги, усещаше как острието потъва в плътта му. Прокара пръсти през шията си, но не намери нито зейнала рана, нито кръв. Отчаяно се беше вкопчил в образа на Калан, но в същото време гледката беше толкова ужасяваща, че единственото му желание в момента бе да я заличи завинаги от съзнанието си.
Не беше сигурен къде се намира. Не беше сигурен какво става. Не можеше да определи кое се случва в действителност и кое не.
Дали пък не се намираше в прегръдката на смъртта и не бълнуваше в предсмъртен унес, в очакване нишката на живота да се изплъзне между пръстите му. Дали не беше последен измамен образ, който терзае съзнанието му, преди той да престане да съществува. Протегна ръце да напипа и други тела в рова край себе си.
Докато Кара продължаваше да стои неотлъчно до него, за да го предпази от вещицата, Ничи веднага заряза препирнята с Шота и седна на парапета. Прегърна го през рамо.
— Добре ли си, Ричард? — наведе се да го погледне в очите. — Изглеждаш така, все едно си видял самата смърт.
Без да обръща никакво внимание на Кара, Шота скръсти ръце и се втренчи в Ричард.
Дълбоко в душата му продължаваха да отекват писъците на Калан; сърцето му се късаше, като я гледаше как крещи името му. Не беше я виждал от толкова време. Да я види изведнъж, при това в подобна ситуация, му подейства наистина съкрушително.
— Всичко е наред, Ричард — успокои го Ничи. — Ти си тук, с мен, с всички нас.
— Колко време ме нямаше? — попита той, притиснал челото си с ръка.
— Моля? — сбърчи чело Ничи.
— Шота направи нещо. Колко време… й отне?
— Не й позволих да ти стори абсолютно нищо. Спрях я, преди още да е започнала. В мига, в който те докосна под брадичката, я сграбчих за ръката. Нямаше достатъчно време, че да ти стори каквото и да било.
Ричард продължаваше да вижда Калан в съзнанието си, продължаваше да чува писъците й, докато мръсните ръце на войниците от Императорския орден се впиваха в тялото й.
— Докосването й беше напълно достатъчно — рече той и прокара треперещи пръсти през косата си.
— Съжалявам — прошепна Ничи. — Бях убедена, че съм я възпряла навреме.
Не му бяха останали сили да продължи. Нямаше сили дори да си поеме следващия дъх. Имаше чувството, че оттук насетне няма да има сили за нищо друго, освен да се остави на отчаянието си.
Не можеше да крие мъката и болката си, да преглъща сълзите си.
Ничи прислони лицето му на рамото си, като му предложи безмълвна утеха.
Всичко изглеждаше толкова безсмислено. Всичко свършваше. Беше свършило. Винаги бе твърдял, че нямат никакъв шанс срещу армията на Джаганг. Орденът бе твърде силен и щеше да спечели тази война. Ричард не можеше да направи нищо. Вече нямаше за какво да живее, оставаше му само да чака страшната смърт да ги сграбчи в обятията си. Шота пристъпи до него и понечи да вдигне ръка на рамото му, но Кара беше по-бърза и я стисна за ръката.
— Съжалявам, че трябваше да го направя, Ричард — подхвана вещицата, без да обръща внимание на Морещицата, — но трябваше да видиш и да разбереш…
— Млъквай и си дръж ръцете далеч от него! — прекъсна я Ничи. — Не мислиш ли, че му докара достатъчно болка? Непременно ли трябва да го нараниш? Не можеш ли поне веднъж да пропуснеш, не можеш ли да не му създаваш неприятности?
Щом Шота дръпна ръката си, Ничи протегна своята и изтри една сълза от бузата му.
— Ричард…
Той кимна, за да й покаже, че приема загрижеността й, но не можа да изтръгне нито дума от гърлото си. Продължаваше да вижда Калан, която го викаше по име и се опитваше да се изтръгне от ръцете на онези мъже. Тази сцена щеше да го преследва до последния му дъх. В този миг повече от всичко на света искаше да й спести болката от това да присъства на екзекуцията му, да я освободи от жестокия плен на Ордена. Искаше да се върне там, да направи нещо, да я спаси от нечовешките мъки. Не можеше да допусне светът й да свърши така — докато гледа как убиват любимия й.