— Нямам представа коя е тази Калан.
Ричард стисна зъби и скулите му потръпнаха. Прииска му се наистина да я сграбчи за гърлото.
— Отговори ми на въпроса! Така ли е?
Шота вдигна предупредително пръст във въздуха.
— Повярвай ми, Ричард, наистина не би искал върху теб да се излее гневът на една вещица.
— Както и ти не би искала да те споходи моят гняв, така че ми отговори. Това ли имаше предвид?
Тя приглади ръкавите на роклята си и продължи, като подбираше внимателно думите си.
— Първо на първо, по различно време, чрез различни свои видения ти разкривах какво виждам в потока на събитията във времето. Не си спомням никаква Калан, нито каквото и да било, свързано с нея. Така че не знам за какво събитие или предсказание говориш.
Лицето на Шота придоби застрашително изражение, което напомни на Ричард, че разговаря с вещицата, чието име кара повечето хора в Средната земя да треперят от страх.
— Но трябва да ти кажа, че нагазваш в сериозни проблеми, касаещи бъдещи събития. — Тя го изгледа с недоволство. — Какво точно имаш предвид под… чудовище?
Ричард извърна поглед към притихналите води на фонтана, замислен за ужасиите, които му се привидяха. Нямаше сили да изрече мислите си на глас. Не можеше да го направи пред други хора, не можеше да каже пред тях, че преди време Шота му предсказа нещо, което би могло да означава, че Калан ще зачене дете от чудовищата от Императорския орден. Сякаш изричането на глас би сбъднало това предсказание. Тази мисъл бе толкова болезнена, че той я загърби и реши да зададе нов въпрос.
— Какво означава това, че не бих могъл да призова дарбата си чрез гняв? — обърна се той към нея.
— Ричард, трябва да разбереш нещо — въздъхна тежко Шота. — Аз не те дарявам с видения. Аз просто ти помагам да освободиш скрити мисли, които са си само твои. Не ти вкарвам в главата сън, измислен от мен, нито посаждам в съзнанието ти идеи. Просто ти помагам да чуеш самия себе си. Не мога да ти кажа нищо за онова, което си видял, тъй като не знам какво е то.
— Тогава защо…?
— Знам само, че ти си този, който трябва да спре Ордена. Помогнах ти да изкараш наяве собствените си потиснати мисли, за да можеш да осмислиш по-добре нещата.
— Какво да осмисля?
— Каквото трябва. Не знам какво трябва да осмислиш, както не знам и какво си видял и какво толкова те разстрои. Може да се каже, че аз съм просто вестоносец. Не съм прочела вестта, която нося.
— Но ти ме накара да видя неща, които…
— Нищо не съм те карала. Просто повдигнах завесата, Ричард. Дъждът, който виждаш през прозореца, не е мое дело. Иска ти се да ме обвиниш за дъжда, вместо да оцениш факта, че не съм направила нищо, освен да повдигна завесата, за да погледнеш със собствените си очи.
Ричард погледна Ничи. Тя не каза нищо. Той вдигна глава към дядо си, който стоеше на горната площадка на стълбището, отпуснал ръце пред себе си, смълчан. Зед винаги го бе учил да се придържа към действителността, такава, каквато е, да не вярва в невидимата ръка на съдбата, която контролира и поражда събитията. Така ли постъпваше с Шота? Нима се опитваше да я обвини, задето му разкрива неща, които не е видял, които не е искал да види?
— Съжалявам, Шота — рече той успокоен. — Права си. Ти наистина ми показа дъжда. Нямам представа какво да правя оттук нататък, но го видях. Не биваше да те обвинявам за стореното от други. Извинявай.
Шота се усмихна.
— Това е една от причините ти да си Избраният, Ричард — единственият, способен да спре тази лудост. Ти имаш желание да видиш истината. Точно затова доведох Джебра да ти разкаже всичките тия ужасни неща за онова, което причиняват войските на Ордена. Трябва да знаеш какво се случва.
Ричард кимна; чувстваше се още по-зле, още по-отчаян, задето не бе способен да направи това, което тя смяташе, че би могъл.
Срещна ледения поглед на Шота.
— Ти положи изключителни усилия да доведеш Джебра тук. Измина толкова дълъг път. Бъдещето ти, животът ти зависи от това не по-малко, отколкото моят живот или животът на всички свободни хора, на всички, родени с дарбата. Ако Орденът спечели, всички ние сме мъртви, включително и ти. Не можеш ли да ми кажеш нещо, което би ми помогнало да сложа край на тази лудост? Всичко би ми било от полза. Не можеш ли да ми кажеш нещо?
Преди да му отговори, тя помълча известно време, втренчила поглед в незнайни земи.
— Всеки път, щом дойда при теб с някаква информация — рече накрая, — те разгневявам. Сякаш аз съм тази, която създава бъркотията. При положение, че съм просто вестоносец.
— Всички ние сме изправени пред робство, мъчения, смърт, а изведнъж ти се тревожиш за наранените си чувства.