При тези думи Шота не можа да се сдържи и се засмя.
— Сигурно си мислиш, че просто щраквам с пръсти и откровенията се появяват. — Усмивката й се изпари, щом погледът й се зарея в далечината. — Нямаш ни най-малка представа какво ми коства да разбуля пред теб това, което е предназначено само за мен. Не искам да се подлагам на всичко това, ако цялото безценно познание е пропиляно напразно.
Ричард пъхна ръце в задните си джобове.
— Ясно, разбрах. След като така или иначе правиш усилие, искаш от мен да се вслушам внимателно в думите ти. Всеки от нас е заложил максимума, Шота. Ще оценя всяка помощ.
Макар Ричард наистина да вярваше, че Шота му казва онова, което вижда в потока на събитията във времето, не беше убеден, че значението на думите й е толкова ясно или пък че е такова, каквото си мисли Шота. Все пак трябваше да признае, че тя винаги му бе предлагала информация, която по един или друг начин се бе оказвала ключова за дадения момент — последният пример беше лавинният огън. Макар понятието „Лавинен огън“, което тя му каза, да не беше обяснено, дори само споменаването му помогна ужасно много в намирането на отговора на въпроса какво се е случило с Калан. Без това понятие той никога не би видял точно в тази книга ключа към разгадаването на истината.
Шота въздъхна дълбоко, най-сетне примирила се със ситуацията. Наведе се едва забележимо към него, сякаш за да подчертае сериозността на думите си.
— Ще ти го кажа на четири очи.
Деветнадесета глава
РИЧАРД СТРЕЛНА С ОЧИ КАРА И НИЧИ. По изражението на лицата им разбра какво мислят за идеята да остане насаме с вещицата, далеч от тяхната закрила. Макар да знаеше, че двете са убедени в необходимостта да са на една ръка разстояние от него, той всъщност не вярваше, че по този начин ще е в по-голяма безопасност, отколкото ако е по-далеч от тях — Шота го доказа току-що. Беше очевидно, че двете не поддържат това мнение.
Ричард се надяваше да намери разрешение на проблема, удовлетворяващо всички.
— Те са на наша страна. Какво като…?
— Такова. Просто така искам аз. — Шота се обърна към него и скръсти ръце. — Ако искаш да чуеш какво имам да ти кажа, ще се съобразиш с моето желание.
Ричард не можеше да прецени дали тя просто проявява характер, или има нещо друго, но знаеше, че не му е сега времето да си отговаря на този въпрос. Ако искаше да получи помощ от Шота, трябваше да й покаже, че й има доверие. По същия начин и Ничи и Кара би трябвало да му се доверят.
— Моля ви и двете, качете се при Зед и чакайте — посочи им стъпалата той.
Беше очевидно, че Ничи е също толкова недоволна от идеята, колкото и Кара, но по погледа на Ричард тя разбра, че той я моли да удовлетвори желанието му. Тя стрелна с яростен поглед Шота.
— Само да заподозра, че се каниш да му сториш нещо лошо, ще те превърна в пепел, преди да успееш да гъкнеш.
— Че защо ще искам да му навредя? — погледна я Шота през рамо. — Ричард е единственият, който има шанс да попречи на Ордена.
— Именно.
Ричард проследи с поглед как Ничи и Кара безмълвно се завъртяха и тръгнаха нагоре по стъпалата. Бе очаквал Кара да прояви повече упорство, но се зарадва, че тя прояви здрав разум.
Втренчи се продължително в дядо си. Зед му се стори доста кротък — нещо нетипично за него. Всъщност това се отнасяше и за Натан и Ан. И тримата го наблюдаваха като странна твар, изпълзяла изпод камък. Зед му кимна едва забележимо, един вид, давай, прави каквото трябва.
Ричард чу как от фонтана зад него изведнъж бликна вода. Щом се обърна, видя как струята се стрелва нагоре, за да полети обратно и да затанцува от купа в купа, докато стигне до басейна най-долу.
Шота се настани на ниската мраморна пейка с гръб към Ричард и небрежно прокара пръсти през водата. Нещо в езика на тялото й накара косъмчетата по тила на Ричард да настръхнат.
В мига, в който тя се обърна, за да го погледне през рамо, Ричард установи, че срещу него седи майка му.
Мускулите му се напрегнаха до скъсване.
— Ричард. — Тъжната й усмивка разкриваше цялата й обич към него, показваше му колко й е липсвал. Не беше остаряла с нито ден от времето, когато я бе видял за последно като малък.
Докато той стоеше като ударен от гръм на мястото си, тя се надигна плавно.
— О, Ричард! — възкликна тя с кристално чист като водите на фонтана глас. — Толкова ми липсваше. — Прегърна го с ръка около кръста и прокара другата си ръка през косата му. Вгледа се с копнеж в очите му. — Толкова, толкова ми липсваше.
Ричард преглътна емоциите си. Нямаше да се поддаде на заблудата, че това наистина е майка му.