Ако знаех къде е тази книга, „Тайните на силата на един магьосник воин“, или ако имах някаква представа къде да я търсим, веднага щях да ти кажа.
Ричард въздъхна и се изправи.
— Знам, Шота. Благодаря ти за всичко. Ще се опитам да се възползвам от всичко, което ми каза.
Шота го стисна за рамото.
— Време е да вървя. Трябва да намеря една вещица. Поне знам името й — благодарение на Ничи.
— Защо ли се казва Шеста? — попита Ричард, сетил се нещо.
Шота помръкна.
— Това е пренебрежително име. Вещиците виждат много неща в потока на времето, особено неща, свързани с дъщери, които евентуално всяка от нас би имала. За една вещица седмото дете е специално. Да кръстиш едно дете Шеста, означава да кажеш, че нещо не й достига, че е на крачка от съвършенството. Това си е явна обида, при това от рождението, и то показва какво предвижда съответната вещица за характера на дъщеря си. Един вид признание, че дъщеря й е несъвършена.
Като е кръстила дъщеря си Шеста, майката най-вероятно си е заслужила да бъде убита от същата тази дъщеря.
— Тогава защо една майка би обявила на всеослушание такова нещо? Защо не е кръстила дъщеря си другояче, предотвратявайки евентуалното си убийство.
Шота му се усмихна тъжно.
— Защото има вещици, които вярват в истината, понеже истината ще помогне на други да избегнат опасностите.
За тези жени една лъжа би била зародиш на доста по-големи неприятности. За нас истината е единствената надежда за бъдещето. За нас бъдещето е живот.
— Е, май в този случай името пасва на неприятностите, които причинява тази вещица.
Тъжната усмивка на Шота се изпари. Изражението й стана мрачно и сериозно. Вдигна предупредително пръст.
— Тази жена спокойно може да си скрие името. Но тя предпочита да не го прави, също както змията оголва демонстративно зъбите си. Ти си имаш други грижи, занимавай се с тях — тази остави на мен. Една вещица би могла да бъде много опасна.
— Като тебе ли? — попита Ричард със сянка на усмивка.
— Като мен. — Тя не отвърна на усмивката му.
Ричард остана сам край фонтана и се заизкачва по стъпалата. Ничи, Кара, Зед, Натан, Ан и Джебра се бяха скупчили на една страна, увлечени в своя си разговор. Не обърнаха никакво внимание на Шота, която мина покрай тях като невидим призрак.
Ричард я последва нагоре. На прага, обляна в светлина, Шота се извърна, сякаш самата тя бе съзряла призрак. Протегна ръка и я отпусна на рамката на вратата.
— Само още нещо, Ричард. — Замълча за миг, втренчена в очите му. — Когато ти беше дете, майка ти загина в пожар.
— Да, така е — кимна Ричард. — Един мъж се сбил с Джордж Сайфър — човекът, който ме отгледа и когото по онова време смятах за свой баща. Побойникът, дето се сбил с баща ми, обърнал една газена лампа на масата и подпалил къщата. Двамата с брат ми сме спели отзад в спалнята. Докато онзи издърпал баща ми навън, за да продължат да се бият, майка ми изтичала и измъкнала мен и брат ми от горящата къща.
Ричард се прокашля; болката от случилото се още не бе отшумяла. Спомни си облекчението, изписано на лицето на майка му, когато видя, че двамата с Майкъл са невредими, както и последната целувка по челото, която получи от нея.
— След като се увери, че на нас нищо ни няма, тя се върна в къщата, за да спаси още нещо — така и не разбрахме какво. Писъците й отрезвиха двамата мъже и те се втурнаха да я спасяват, но… беше твърде късно. Жегата не им позволи да припарят до сградата и така и не успяха да помогнат на майка. Обзет от чувство за вина, мъжът се разрида и започна да повтаря, че съжалява.
Беше ужасна трагедия, особено при положение, че в къщата нямаше никого, че нямаше нищо ценно, което да си струва живота й. Майка ми загина напразно.
Както стоеше на прага, изваяна като статуя, Шота го дари с един безкрайно дълъг поглед. Ричард чакаше смълчан. Позата й, бадемовите й очи издаваха мрачна тържественост и сериозност. Накрая тя рече тихо:
— Майка ти не беше единствената, която загина при пожара.
Ричард усети как по краката и ръцете му пробягват иглички. Мълнията на думите й се стовари върху него с цялата си мощ, унищожавайки нещо, в което той бе вярвал през целия си живот.
— Как така? Какво искаш да кажеш? Шота поклати тъжно глава.
— Кълна се в живота си, Ричард, но не знам нищо повече.
Той се приближи до нея и я стисна за ръката, като внимаваше да не й причини болка под напора на внезапната сила на изгарящото желание да разбере защо тя му каза подобно нещо.
— Как така не знаеш нищо повече? Как можеш да изтърсиш такава невъобразима глупост, след което просто да кажеш, че не знаеш нищо повече? Как можеш да говориш така за смъртта на майка ми, а след това да спреш донякъде просто ей така. Не разбирам. Трябва да продължиш и нататък.