— Или пък е хукнала да преследва онази, другата вещица — додаде Ан.
— Или пък като вещица не е много-много по сбогуванията — не се стърпя и Натан.
Ричард не каза нищо. И друг път бе виждал Шота да реагира така, както когато се появи изневиделица на сватбата му и подари на Калан колието. И тогава никой не бе разбрал, че е разговаряла с него и с Калан. И никой не я бе видял да си тръгва.
И те си продължиха разговора — всички освен дядо му.
Зед изглеждаше отстранен и разсеян.
— Какво има? — попита Ричард.
Зед поклати глава и прегърна Ричард през раменете, после се надвеси към него, за да му каже нещо, предназначено само за неговите уши.
— Не знам защо, но се улових да мисля за майка ти.
— За майка ми.
— Толкова ми липсва — кимна Зед.
— И на мен — призна Ричард. — Сега като го спомена, ми се струва, че и аз си мисля за нея.
— Част от мен умря заедно с нея онзи ден. — Зед заби поглед в далечината.
На Ричард му бе нужно известно време, докато събере сили да продължи.
— Случайно да знаеш защо се върна в горящата къща? Дали вътре е имало нещо важно? Може би някой, за когото не сме знаели, че е вътре.
Зед поклати глава.
— Надявах се наистина да има основателна причина, но лично прерових пепелта. — Очите му се наляха със сълзи. — Открих само нейните кости.
Ричард хвърли поглед през вратата и видя призрачната сянка на Шота, яхнала коня си, да се отдалечава по пътя, без да обръща глава.
Двадесет и първа глава
РЕЙЧЪЛ ПРИСТЪПИ КОЛЕБЛИВО в мрачния вход. Видимостта прогресивно намаляваше. Не й се щеше да вижда рисунките по стените, но все още ги различаваше. През цялото време, докато вървеше из пещерата, се стараеше да не гледа странните сцени по стените. От някои от картините настръхна. Умът й не го побираше как е възможно някой да рисува такива потресаващи сцени на жестокост, но поне разбираше защо са ги скрили в пещера, а не са имали смелостта да ги покажат на дневна светлина.
Мъжът я блъсна неочаквано. Рейчъл политна напред и се просна по лице на земята. Вдиша дълбоко, за да напълни дробовете си с въздух след рязкото им изпразване. Изплю малко пръст и се надигна на ръце. Беше твърде ядосана, за да се разплаче.
Обърна се да го погледне през рамо и установи, че вместо да гледа нея, онзи е забил поглед в тъмнината, неспокойните му златисти очи святкаха, сякаш мисълта му бе отлетяла някъде надалеч и бе забравил напълно за присъствието й. Рейчъл хвърли поглед към светлината и се опита да прецени дали би могла да се измъкне покрай дългите му крака. Можеше да пробва да го финтира и да избяга в противоположната посока — сигурно щеше да се получи. Но пък той беше огромен в сравнение с нея и със сигурност бягаше по-бързо, особено сега, когато крачетата й бяха отекли от продължителното връзване. Ако обаче не й беше взел ножовете… И все пак, ако е достатъчно бърза, може би щеше да успее да му се измъкне.
Но преди да е понечила да пробва, онзи пак я забеляза. Сграбчи я за яката и я дръпна да стане, после я блъсна напред, още по-дълбоко в пастта на пещерата. Рейчъл политна и едва намери къде да стъпи между камънаците. Нещо пред нея се размърда и тя се закова на място.
— Виж ти, виж… — вряза се в тъмнината остър като бръснач глас. — Посетители.
Особено последната дума прозвуча като просъскване на змия.
По кожата на Рейчъл пропълзяха ледени тръпки, докато се взираше в тъмнината с облещени очи. Изобщо не й се мислеше на кого ли принадлежи този глас.
От мрака, сякаш направо от отвъдния свят, се материализира сянка, която се плъзна напред към приглушената светлина.
Само че сенките не се усмихват, каза си Рейчъл. Пред нея стоеше жена — висока жена в дълга черна роба. Дългата й чуплива коса също беше черна. За сметка на това кожата й беше толкова бяла, че лицето й сякаш се носеше като отделено в тъмнината. Напомни на Рейчъл на кожата на саламандър албинос, скрит под горския килим от листа денем, недокоснат от слънчева светлина. Всичко у нея — от грубата черна канава на роклята й, през пергаментовата й плът, изопната върху кокалчетата, до твърдата й коса — изглеждаше изсъхнало като опечен на слънцето труп.
Усмихваше се така, както Рейчъл си представяше, че би се усмихнал вълк, ако в леговището му най-неочаквано тупне вечеря.
Макар очите й да бяха сини, цветът им бе воднистобял като кожата й, така че едва ли не изглеждаше сляпа. Но се насочи право към Рейчъл, така че явно виждаше прекрасно не само на светло, ами по всяка вероятност и в пълен мрак.
— Дано поне да си струва — рече мъжът зад Рейчъл. — Малката кучка ме намушка в крака.