Рейчъл го стрелна с очи през рамо. Тя не знаеше името на мъжа. Той не си направи труда да й се представи. Откакто я плени, говореше съвсем малко, едва ли не сякаш тя беше не човек, а неодушевен предмет, който бе взел отнякъде. По същия начин би се отнасял и към чувал зърно, метнат през седлото.
— Ти уби Чейс — рече Рейчъл. — Заслужаваш много повече от едно намушкване.
— Кого си убил? — смръщи чело жената.
— Мъжа, който беше с нея.
— А, той ли. Значи си го убил? — Явно любопитството й бе събудено. — Сигурен ли си? Погреба ли го?
— Мисля, че е мъртъв. Хората не се възстановяват след такива рани. Заклинанието ме скри достатъчно добре, точно както ти ми обеща, така че той изобщо не ме забеляза. Нямах време за губене, за да тръгна да го закопавам, защото знаех, че искаш да се върна възможно най-бързо.
Тя се ухили широко. най-сетне се приближи и като протегна ръка, прокара кокалестите си пръсти през гъстата му коса. Призрачните й сини очи го огледаха най-внимателно.
— Много добре, Самюъл — изгука тя. — Чудесно. Самюъл приличаше на куче, почесано зад ушите.
— Благодаря, Господарке.
— Донесе ли и другото?
Той кимна енергично. На лицето му грейна усмивка. Може би заради особените му златисти очи Рейчъл го бе определила като студен човек, но усмивката скри истинската му същност. Сега й се стори доста по-симпатичен, макар че беше убедена, че за нея винаги ще си остане чудовище. Една топла усмивка едва ли щеше да промени стореното от него.
Настроението на Самюъл изведнъж се приповдигна. Рейчъл никога не го бе виждала толкова щастлив. Тъй като обаче през повечето време той я държеше вързана в чувал, завързан за седлото на коня, тя не можеше да е сигурна дали е бил в добро или лошо настроение. Пък и не я интересуваше.
Единственото й желание бе той да е мъртъв. Беше убил Чейс — най-хубавото нещо в целия й живот. Чейс беше най-прекрасният човек на света. Чейс я беше прибрал, след като тя избяга от кралица Милена, двореца в Тамаранг и онази ужасна принцеса Вайълет. Чейс обичаше Рейчъл и се грижеше за нея. Научи я да се грижи сама за себе си. Той имаше семейство, което обичаше и което се нуждаеше от него.
Чейс беше огромен здравеняк и толкова вещ в боравенето с оръжие, че на Рейчъл и през ум не й беше минавало, че е възможно някой да го надвие. Но Самюъл се бе появил като призрак и бе пронизал Чейс в съня му, беше го намушкал с прекрасния меч на Ричард, за който Рейчъл беше убедена, че не може да е на Самюъл. Направо не й се мислеше как се е сдобил с този меч и кого още е наранил с него.
Самюъл имаше вид на пълен идиот, стоеше, отпуснал ръце покрай тялото си, увесил рамене, докато жената прокарваше пръсти през косата му и му шепнеше успокоително в ухото. Струваше й се твърде нетипично за него. Дотогава Самюъл си бе давал вид на уверен в себе си човек. Бе давал на Рейчъл да разбере съвсем ясно, че той държи нещата в свои ръце. Винаги знаеше какво точно иска. В присъствието на тази жена обаче беше различен. Рейчъл едва ли не очакваше да го види с увиснал език и потекли лиги.
— Каза, че си донесъл и другото, Самюъл — изсъска тя.
— Да. — Той вдигна ръка към светлината. — На коня е.
— Ами не го оставяй навън — подкани го нетърпеливо жената, — върви и го донеси.
— Да, добре… ей сега. — Сякаш нетърпелив да изпълни желанието й, той хукна навън.
Рейчъл го изпрати с поглед как излезе от пещерата, проправяйки си път между камъните, сегиз-тогиз се подпираше с ръце на земята за равновесие, прелетя през смразяващите кръвта рисунки по стените и се отправи към изхода. Рейчъл забеляза по стените да пробягва светлина. Щом чу пращенето, разбра, че гори факла. Обърна се и видя от тъмнината да изплува друга фигура.
Рейчъл зяпна.
Беше принцеса Вайълет.
— Виж ти, виж, сирачето Рейчъл се върна при нас — рече Вайълет, докато поставяше факлата си в стойка на каменната стена, за да заеме мястото си до жената в черно.
Рейчъл имаше чувството, че очите й ще изскочат от орбитите си. Нямаше сили да затвори уста. Гласът й потъна в недрата на корема й.
— Ех, Вайълет, скъпа, струва ми се, че изкара акъла на бедното мъниче. Езика ли си глътна, малката?
Принцеса Вайълет бе тази, която си бе глътнала езика, но ето че пак говореше. Колкото и невероятно да изглеждаше, тя наистина говореше.
— Принцесо Вайълет…
Вайълет изопна гръб и разгърна широките си плещи. Беше станала двойно по-едра от последния път, когато се видяха. Изглеждаше по-масивна, по-възрастна.
— Кралица Вайълет.
— Кралица…? — Рейчъл примигна слисана. Усмивката на Вайълет би смразила и клада.
— Да, точно така. Кралица. Нали знаеш, майка ми беше убита, когато онзи Ричард избяга. Той го направи. Той е виновен за смъртта на майка ми, за смъртта на обичаната от всички нас предишна Кралица. Той ни донесе само море от скръб и ужасни мигове. — Въздъхна. — Но нещата се промениха. Сега Кралицата съм аз.