Усмивката се върна на пухкавото й лице. Рейчъл познаваше добре тази усмивка.
— А ето че сега и ти си тук. — В тона й се долавяше недвусмислена заплаха.
— Ами другите? — попита Рейчъл в опит да печели време. — Какво стана със съветниците на Кралицата.
— Аз съм Кралицата! — Явно, наред с всичко останало, избухливостта на Вайълет също бе набъбнала.
Шеста лекичко я докосна по гърба, при което Вайълет се извърна и я погледна с усмивка. Пак си пое дъх, за да се успокои, все едно някой й бе казал да внимава с обноските. най-сетне отговори на въпроса на Рейчъл.
— Съветниците на майка ми не са ми нужни. Те и бездруго бяха напълно безполезни. Сега тази роля изпълнява Шеста, при това доста по-добре от онези глупаци. Все пак никой от тях не би могъл да ми даде нов език, нали така?
Рейчъл погледна Шеста. Вълчата усмивка пак беше на устните на жената. Призрачните сини очи сякаш надзъртаха право в разголената душа на Рейчъл.
— Подобно нещо е далеч над възможностите им — рече онази с тих глас, в който се долавяше тежест и авторитет. — За мен обаче нямаше никакъв проблем.
Рейчъл се запита дали Вайълет е заповядала съветниците на майка й да бъдат екзекутирани. Докато Рейчъл живееше в двореца, принцеса Вайълет, застанала до майка си, правеше първите си стъпки в издаването на смъртни присъди. Днес, когато вече беше Кралица, при това със съветничка като Шеста до себе си, едва ли имаше граници за прищевките й.
— Шеста ми върна езика. Върна ми гласа. Търсачът се заблуждаваше, че ми е отнел всичко това, но ето че аз си го върнах. Тамаранг е в сигурни ръце под мое ръководство.
Ако не знаеше съвсем точно какви последствия би имало това за нея, Рейчъл би се изсмяла при мисълта, че Вайълет е станала Кралица. Рейчъл бе живяла в двореца в Тамаранг като компаньонка на Вайълет, но на практика това означаваше нейна лична робиня. Майката на Вайълет, Кралица Милена, бе взела Рейчъл от едно сиропиталище с идеята дъщеря й Вайълет да има върху кого да се учи; да разполага с някой по-слаб до себе си, когото лесно може да тормози и обижда.
Рейчъл не само че избяга, ами и взе със себе си безценната кутия но Орден, която беше у Кралица Милена, за да я предаде впоследствие на Ричард, Зед и Чейс.
Това се случи преди доста време. Вайълет би трябвало да е в девическа възраст, макар че Рейчъл много-много не я биваше да познава кой колко е голям. Във всеки случай беше значително пораснала в сравнение с последния път, когато се видяха. Косата й беше още по-дълга. Тялото й беше наедряло. Лицето й бе станало обло като питка, но очичките й бяха останали все така мънички, чернички и пресметливи. Нямаше и следа от детинското й излъчване. Гръдта й се беше наляла, изглеждаше като истинска жена, току-що излязла от пубертета. Тя и бездруго беше по-голяма от Рейчъл, но сега разликата в годините им изглеждаше значителна.
И въпреки всичко Рейчъл не я смяташе за достатъчно пораснала, че да носи корона на главата си.
Вайълет обаче беше Кралица.
Голите колене на Рейчъл, опрени в твърдия камък, я боляха неистово. Не посмя да помоли за разрешение да се изправи, но все пак не се стърпя и зададе въпрос.
— Вайълет…?
Пляс.
Вайълет я зашлеви изневиделица, явно бе очаквала извинение, не въпрос. На Рейчъл й се зави свят. Ударът беше толкова силен, че нищо чудно да й се бе разклатил зъб. Предпазливо опипа с език, за да провери дали не се е отворила дупка.
— Кралице Вайълет! — изръмжа Вайълет. — Не повтаряй тази грешка, че да не бъдеш подложена на мъчения като подстрекател към измяна.
— Да, Кралице Вайълет. — Рейчъл преглътна буцата на ужаса.
Вайълет се усмихна победоносно. Тя наистина беше Кралица.
Рейчъл знаеше, че Вайълет си пада само по най-изискани вещи, все едно дали става въпрос за пердета или за чинии; обичаше само най-красивите рокли и най-скъпите бижута. Държеше около нея всичко да е на ниво — и това Рейчъл го знаеше още от детските й години. Затова доста се учуди, че я вижда в пещера.
— Кралице Вайълет, какво правите на това ужасно място?
Вайълет я изгледа продължително, после тикна под носа на Рейчъл парче тебешир. — Това е моето наследство.
— Моля? — не разбра добре Рейчъл.
— Моят дар — сви рамене Вайълет. — Е, не точно дар, но нещо подобно. Как да ти кажа, аз произхождам от артистичен род. Нали си спомняш Джеймс? Дворцовият художник?
— Дето имаше само една ръка — кимна Рейчъл.
— Именно — провлачи Вайълет. — Беше доста дързък. Мислеше си, че само защото е роднина на Кралицата, ще му се разминат някои провинения. Но не позна.
— Роднина ли? — примигна Рейчъл.