Двадесет и втора глава
НИЧИ ЗАБЕЛЯЗА РИЧАРД да стои на назъбения крепостен вал, недалеч от високата кула, втренчил поглед в изоставения град далеч долу. Здрачът потъмняваше цветовете на гаснещия ден и обливаше в сиво тучните зелени ливади. Кара бе застанала малко по-встрани, безмълвна, но нащрек.
Ничи го познаваше достатъчно добре, че веднага да забележи напрежението в тялото му. Познаваше и Кара, за да види как състоянието му се отразява и на нея и сковава пресилено спокойното й поведение. Ничи притисна с юмрук корема си, където усещаше да се затяга възел от тревожност и безпокойство.
Сплесканите сиви облаци бяха помътнели и сегиз-тогиз от тях политаха капки дъжд. Откъм планинските проходи се чуваше далечен тътен — обещание за бурна нощ. Въпреки неспокойните облаци въздухът бе необичайно кротък. Горещината на деня внезапно бе изчезнала, сякаш побягнала пред приближаващата буря. Щом спря, Ничи отпусна ръка на стената и вдиша дълбоко влажния въздух.
— Рика каза, че си искал да ме видиш. Спешно. Ричард бе планинска буря, затворена в човешки образ.
— Трябва да замина. Веднага.
Ничи някак си бе очаквала да чуе точно това. Погледна Кара, но Морещицата не реагира. Той беше потиснат вече дни наред. Напоследък избягваше всички, явно имаше нужда да обмисли добре чутото от Джебра и Шота. Зед посъветва Ничи да го остави сам с мислите му. Тя и бездруго щеше да постъпи точно така — никой не познаваше по-добре от нея мрачните му настроения.
— Тръгвам с теб — рече тя с категоричност, която не допускаше възражения.
— Би било добре да мога да разчитам на присъствието ти — кимна разсеяно той. — Особено сега.
Ничи се радваше, че той се съгласи с нея, но възелът на безпокойството се затегна още повече при последните му думи. Наоколо се усещаше недвусмислено чувство за опасност. Точно в този момент нейната задача бе да гарантира, че каквото и да е намислил той, тя ще се погрижи за неговата сигурност.
— Кара също идва.
— Разбира се — кимна той, без да отвръща поглед от далечината.
Ничи установи, че вниманието му е съсредоточено на юг.
— Сега, след като Том и Фридрих се върнаха, Том ще настоява и той да дойде. Уменията му биха ни били от полза.
Том бе от елитната гвардия защитници на Господаря Рал. Въпреки приветливия си вид едрият д’харанец демонстрираше удивителни качества при изпълнението на задълженията си. Никой не поставяше левенти като него на отговорни постове около Господаря Рал заради милите им усмивки. Както и редица други д’харанци, защитници на Господаря Рал, Том прие присърце задължението да охранява Ричард.
— Той не може да дойде с нас — отвърна Ричард. — Ще използваме Плъзгата. Само Кара и ние с теб можем да пътуваме с нея.
При мисълта за пътуване по този начин Ничи преглътна.
— Къде отиваме, Ричард?
най-накрая сивите му очи се обърнаха към нея и погледът му като че я прониза право в душата.
— Разбрах — рече той.
— Какво разбра?
— Какво трябва да направя.
Ничи усети как по пръстите й пропълзява безформен ужас. Непоклатимата решимост в сивите му очи я разтрепери.
— И какво е то, Ричард? Той помълча известно време.
— Благодарих ли ти, че дръпна Шота от мен, когато тя ме докосна?
Внезапната смяна на темата не изненада Ничи. Вече знаеше, че това е типично за Ричард. Особено в моменти, когато е под голямо напрежение. Колкото по-притеснен беше той, толкова повече мисли се блъскаха в главата му, сякаш завихрени от някаква вътрешна виелица, която ги превръщаше в буен поток, напиращ да излезе навън.
— Благодари ми, Ричард. — Стотина пъти.
— Е, пак ти благодаря — кимна леко той.
Гласът му беше станал отнесен, далечен, сякаш Ричард потъваше обратно в мрачните дълбини на някаква загадка, от която зависеше бъдещето.
— Причини ти болка, нали.
Не беше въпрос, а констатация, в чиято истинност Ничи постепенно се бе убедила в дните, след като Шота си тръгна от Кулата. Ничи нямаше представа какво е направила вещицата, но съжаляваше, че не успя да се намеси по-рано. Дори това мимолетно докосване явно бе причинило на Ричард невъобразими щети. В крайна сметка светкавицата също блясва внезапно и за кратко. Ричард така и не й каза какво му е показала Шота, но незнайно защо, Ничи се страхуваше да го попита.