Поех дълбоко въздух, издишах бавно и вече бях на петдесет и шест.
Тъй като Мортън беше кестеняв, трябваше да променя цвета на кожата и косата си, за да заприличам на него. Но първо внимателно свалих кафявите си контактни лещи, които правеха погледа ми по-остър, и ги замених с по-промити, воднистосинкави на цвят. В багажа си носех малко огледалце за гримиране. С помощта на молив подсилих извивките на лицето и смръщих вежди, за да подчертая бръчките. Размазах с пръст следите. Положих малки количества тъмен фон дьо тен върху шията, бузите и челото. След по-малко от две минути се бях сдобил с линиите и вертикалните бразди на мъж, по-възрастен с двайсет години от мен.
— Аз съм Джак Мортън — произнесох с неговия глас аз, за да се упражня.
После дойде ред на косата. На пазара има стотици продукти, които могат да променят цвета й, но аз разчитам на няколко специално подбрани. За мен важни са бързината и простотата на прилагане. Нямах нито време, нито място да си мия косата и после да чакам цял час боята да хване. Вместо това навлажних скалпа си на мивката в тоалетната и се сресах с гребена, по който бях нанесъл специална боя, превръщайки светлорусата си коса в мръснокафява. След като боята изсъхна, прибавих тук-там сиви кичури, сресах косата назад и леко я разроших с пръсти, за да си придам по-небрежен вид. Прекарах молива два-три пъти по веждите си, за да са в тон.
— Аз съм Джак Мортън — казах отново на себе си. — Разследвам застрахователни измами за „Харпър и Лок“. Роден съм в Лексингтън, Масачусетс.
В сака имах и няколко чифта очила. Опитах три в различен стил. Телените рамки бяха твърде снобски. Кръглите — някак старомодни. Черните, от дебела пластмаса, също не ми вършеха работа. Накрая се спрях на едни правоъгълни, с бифокални стъкла, които се плъзгаха леко надолу по носа ми. Хвърлих поглед в огледалото. Сега наистина приличах на професор. Навих парче конец за почистване на зъби около основата на безименния пръст на лявата си ръка и го изпънах, докато спрях притока на кръв в пръста. Според биографията, която му бях съчинил, Мортън беше вдовец от около година. Когато развих конеца от пръста си, там беше останала следа като от венчална халка.
За да бъде дегизировката пълна, трябваше да си сменя и часовника. Никой следовател към застрахователна компания не може да си позволи безумно скъп „Патек Филип“; ако бях умен, не биваше да рискувам да го разпознаят на ръката ми. Но пък, от друга страна, това беше единственият часовник, който носех със себе си, а бях и доста привързан към него. Вдигнах го нагоре и го скрих под маншета на ризата.
В резултат от положените усилия се бях превърнал в един напълно невзрачен човечец. Приличах на хиляди други бели американци на средна възраст, със среден ръст, средно телесно тегло и средни доходи. Единственото, което ме отличаваше от тях, бяха скъпият часовник и далеч не евтиният костюм, но за тях имах готово обяснение. На моята възраст един мъж трябва да се грижи за външността си. Това си е част от професията.
Пристигнахме на международното летище в Атлантик Сити малко преди четири следобед местно време. Още преди гумите да бяха допрели пистата, превъртях часовника си с три часа напред. Навън беше още по-горещо. Жегата беше поне трийсет и три-четири градуса и нямаше намерение да отслабва скоро. Работниците, които товареха багажа на влакчетата, бяха увили ризите си като чалми на главите. Като се прибави и влагата, градът беше истински ад. Пилотът ми даде телефонния си номер и ми каза да му позвъня, когато товарът е готов. Аз го потупах по гърба и слязох по стълбата. Асфалтът лепнеше по подметките ми.
Най-напред трябваше да наема кола. След това да намеря къде да отседна и да хапна нещо. Но това трябваше да почака, докато се появеше нашият човек за контакт.