— Можете да си изберете всякакъв автомобил, сър.
— Този ми върши работа.
Навремето се дразнех да карам малолитражки, но вече не. Повечето скъпи коли се набиват на очи, а това пречи на работата. Когато наемате кола за конкретна задача, ви трябва нещо незабележимо. Анджела ме беше научила на това. А едва ли има по-незабележим автомобил от хонда сивик. В рекламите ги представят за уникални, подчертаващи младежката индивидуалност, но в тях няма нищо подобно. Това са евтини, невзрачни коли. По пътищата се движат десетки модели и никой не може да ги различи един от друг. С времето това почна да ми харесва. Хондата няма по себе си нищо оригинално и нестандартно, нищо, което да привлича вниманието. Евтина вносна машинка, обикновена във всяко отношение.
Погледнах Александър.
— Ти с кола ли дойде до тук?
— Да, сър.
— Ами тогава можеш да тръгваш. Имам нужда да ми се набавят някои неща, и то бързо. Няколко мобилни телефона с предплатени карти, набор ключарски инструменти, нож, дрехи и автошперц. Нали знаеш какво е това?
— Пластмасова лента, с която се отварят врати на автомобили.
— Повечето хора наричат това „безключово проникване“.
— Дайте ми един час. Нещата ще ви чакат в хотела.
— Имаш ли в себе си телефон?
— Да, сър.
— Дай ми го.
Той извади лъскав черен смартфон от джоба на панталона си. Аз го разгледах, проверих последните набрани номера, но не открих нещо, което да ми се стори съмнително. После го пуснах в джоба си.
Александър ме гледаше някак особено.
— Вие току-що ми отнехте телефона — констатира накрая той.
— Така ще знам, че си имаме доверие.
— Е, и?
— Трябва ми телефон с местна регистрация.
— В такъв случай ето ви служебния ми номер. — Той навря в лицето ми визитка, на която бяха напечатани името му, номерът на телефона и фирмата. Логистични VIP услуги.
Аз запаметих номера и му я върнах.
— Не, благодаря.
Качих се в колата и затворих вратата. Александър Лейкс ме изпрати с поглед, после се обърна и закрачи към терминала. След малко го видях как излезе иззад ъгъла с черен мерцедес. Беше нов модел със затъмнени стъкла и приличаше на полирано преспапие. Следвах го известно време по шосето към центъра на града, но в един момент поех по отбивката през солените блата. Докато шофирах, си мислех за него. Беше перфектният говорител. Произнасяше думите на работодателя си едва ли не по-добре от него самия. Къде ти, положително по-добре. А времето течеше.
Имах трийсет и седем часа.
10
По стария път през блатата стигнах до магистрала № 30. Ръкав на залива Абсекън се виеше през равнината като вена на наркоман. Докато наближавах Атлантик Сити, имах чувството, че пътувам за Лае Вегас. Пътят и към двата града е празен, с два реда избелели билбордове и реклами на казина отстрани, които помнех още от детството си. Солените блата наоколо ми напомняха пустинята. Гореща, пуста равнина. На километри не се виждаше нищо освен от туфи изсъхнала трева. Кулите на казиното трептяха като мираж на хоризонта. Хондата се държеше добре на пътя.
Минах покрай билборд, на който пишеше: „Атлантик Риджънси “ — един нов свят.
Колкото повече наближавах града, толкова по-ясно усещах солта във въздуха. Усилих климатика докрай и следвах указанията на джипиеса. Спомних си, че Маркъс бе споменал някакъв склад на самообслужване, северно от града. Да ми се обадят и да изчакат. Ако те наистина бяха наели там помещение, това трябваше да бъде първата ми спирка. Дължах го на Рибънс. Не всеки, който не се свърже с останалите след неуспешен удар, следва да се счита за духнал. Някои имат обяснения за мълчанието си, които не са непременно лъжливи. Батерии се изтощават. Телефонни номера се губят. Има места без покритие. Звучи малко вероятно след месеци усърдно планиране, но знае ли човек? Ако Рибънс чисто и просто си бе счупил телефона при схватката или го бе захвърлил в пристъп на паника, от това не следваше, че не се бе опитал да се добере до склада. Можеше и в момента да е там, да чака и да се моли Маркъс да му изпрати такъв като мен, а не някой изверг с буркан смляно индийско орехче и шлосерски клещи. Бях длъжен да допусна, че човекът е невинен. Поне до доказване на противното.
Видях табелата на склада от близо километър разстояние — малка точица на хоризонта, която постепенно се увеличаваше. Складът се намираше в ничията земя между покрайнините на града и блатата. Мястото изглеждаше доста запуснато. Складовите „помещения“ бяха стари контейнери, струпани направо на земята и заобиколени от четири и половина метрова ограда от бодлива тел.