— Записал съм историята на заболяването на Бронсън. Да сте чували някога за типовете психически болести?
— Почти не. Аз познавах Бронсън. Понякога беше много унил, но после отново ставаше душата на компанията.
— Да е говорил за самоубийство?
— Пред мен — никога.
— Дори и да е споменавал, никога не би го направил. Неговият случай се нарича „маниакална депресия“ — дълбока потиснатост след периоди на оживление. Някога психиатрите са разделяли болните на параноици и шизофреници, но такова деление е неоправдано. Няма разделителна линия, двата типа проникват взаимно. Сега ги разделяме на маниакална депресия и шизофрения. Шизофренията не се лекува, останалите психози са лечими. Вие, господин Крокет, сте маниакално-депресивен тип, който е лесен за манипулиране.
— Така ли? Но това не означава, че съм луд, нали?
Форд се усмихна широко.
— Като всички хора, и вие имате определени склонности. И ако някога откачите, това ще бъде маниакална депресия. Докато аз например бих станал шизофреник, тъй като съм от шизоиден тип. Това често се среща сред психолозите…
Докторът продължи. Явно тези обяснения преследваха някаква цел. Пълното разбиране е част от лечението.
— Започвам да разбирам.
Форд кимна.
— Бронсън се самоуби тук. Той свърши със себе си, когато депресията му бе в най-ниската точка, когато стана непоносима и изригването на разума му, чистият концентрат на Бронсъновото безумие е оставило своя следа в мозъците на интеграторите. Помните ли за фонодиска? Електрическите импулси на мозъците им излъчват без прекъсване този запис: състоянието на най-дълбока депресия. И всички в базата улавят тези импулси.
Крокет едва глътна изстиналото си кафе.
— Боже мой, това е направо кошмар!
— Това е призракът — отвърна Форд. — Идеално логичен призрак, неизбежен резултат от действието на свръхчувствителната мислеща машина. А не можеш да лекуваш интеграторите от професионални болести, нали?
Помръкналият Крокет запали цигара.
— Убедихте ме само в едно, докторе: наистина ще трябва да се махна.
— Ако моята теория е правилна, лекарство има — същата онази индукция.
— Какво?
— Бронсън можеше да се излекува, ако лечението му бе започнало навреме. Има лечебни средства. Тук — Форд сложи длан върху бележника си — е пълният запис на психиката на Бронсън. Аз намерих болен, който също страда от маниакално-депресивна психоза и е почти копие на Бронсън — и по история на заболяването, и по характер.
— А дотогава — измърмори Крокет, изпаднал отново в болезнено състояние, — ще трябва да си имаме работа с призрак.
И все пак Форд го заинтригува със своите странни теории за лечение. Смелото приемане на една фантастична версия привлече тъжния ирландец. В кръвта на Крокет кипна наследството на келтските му предци — мистицизъм, удържан от желязна воля. Напоследък на понасяше атмосферата на базата, но сега вече…
Базата беше напълно автоматизирана, достатъчен бе само един оператор. Интеграторите бяха изключително надеждни и не се нуждаеха от обслужване. Те не можеха да се повредят, ако не се брои някакво индуцирано психично заболяване. Но дори то не влияеше на работата им. Те все така решаваха сложни задачи и даваха верни отговори. Радиотомните мозъци просто бяха записали схемата на маниакално-депресивната психоза и я възпроизвеждаха непрекъснато.
В базата наистина имаше призраци. Няколко дни по-късно доктор Форд забеляза някакви неуловими, блуждаещи сенки, които като вампири изсмукваха отвсякъде живот и енергия. Влиянието им се простираше и извън базата. Отвреме навреме Крокет надяваше отопляем комбинезон и излизаше на повърхността на рисковани пътешествия. Стигаше до пълно изнемощение с надеждата да победи депресията, която царстваше под ледовете.
Сенките обаче ставаха все по-плътни. Никога по-рано сивото оловно небе на Антарктида не беше го угнетявало. И никога преди това далечните бели планини не са му се стрували полуживи същества, стари и уморени, които тъпо се радват на своята бездвижност. Депресията притискаше Крокет и неговият разум на здраво животно пропадаше в дълбока бездна. Опитваше се да се бори, но тайният враг идваше скришом и не го спираха никакви стени.
Крокет често си представяше Бронсън: привит, мълчаливо загледан в празнотата на черната бездна, погълнала го завинаги. И все по-често си спомняше страшните разкази, които обичаше да чете като дете. Тогава почти не им вярваше, но сега призрак бе завладял базата и логичните изводи на Форд бяха безсилни срещу древните суеверия.