През това време се мръкна. Тъмнината покриваше околната местност. Лек ветрец размърда водите на езерото и високата трева около него.
„Прекалено мирна картинка“ — помисли си Грегър.
Стигна до извода, че преселниците са били истерици. Най-вероятно са изпаднали в паника и са се изпотрепали един друг.
Грегър провери за последен път алармената система, съблече се и се пъхна под завивките. В стаята надничаха звездите, които тук светеха по-ярко и беше по-светло, отколкото на Земята при пълнолуние. Бластерът му беше подръка. Всичко изглеждаше прекрасно.
Тъкмо задряма, когато почувства, че не е сам в стаята.
Абсолютно немислимо. Алармата оставаше безмълвна. Радарите също бяха тихи.
И все пак нервите му бяха изопнати до краен предел. Хвана бластера и се огледа.
В ъгъла на стаята имаше някой.
Нямаше време да се чуди как е попаднал тук. Грегър насочи оръжието към непознатия и каза с тих, но решителен глас:
— А така-а… Горе ръцете!
Оня не се помръдна.
Показалецът му се допря до спусъка, но изведнъж се отпусна. Грегър позна чужденеца — собствените му дрехи, хвърлени на стола, съживени от блясъка на звездите и неговото въображение.
Усмихна се иронично и отпусна бластера. Купчината дрехи едва забележимо помръдна. Усетил лекия полъх през прозореца, Грегър продължи да се усмихва.
Тогава купчината стана, изпъна се и целеустремено закрачи към него.
Той онемя. Тъпо гледаше как блестящите дрехи се приближават и когато стигнаха до средата на стаята, към него се протегнаха празните ръкави. Започна да стреля.
Не можеше да спре стрелбата, защото дори и пробити, дрехите продължаваха настъплението, сякаш бяха започнали да живеят самостоятелно. Тлеещите парчета тъкан се опитваха да се залепят на лицето, а коланът се обви около краката му. Наложи се да изпепели всичко.
Когато сражението свърши, Грегър запали газовия котлон. Свари си кафе и сипа в него почти цяла бутилка коняк. Успя да потисне желанието си да изпотроши системата за охрана. Накрая се обади на съдружника си.
— Любопитно — изкоментира Арнолд, след като Грегър му разказа за произтеклите събития. — Одушевяване! Наистина много любопитно.
— Надявах се, че това ще те развесели — с болка в гласа каза Грегър. След такава доза коняк се чувстваше изоставен и много самотен.
— Нищо повече ли не се случи?
— Засега не.
— Е, пази се. Хрумна ми една идея. Само трябва да я проверя. Между другото, тук един побъркан букмейкър приема залагания против теб — 5:1.
— Не може да бъде!
— Честна дума. Аз заложих.
— За мен или срещу мен?
— За теб, разбира се. Струва ми се, че сме съдружници?
Прекъснаха връзката. Грегър си направи още кафе. Нямаше намерение да спи тази нощ. Единственото утешение бе, че Арнолд все пак е заложил на него. Въпреки че винаги залагаше на непечелившия кон.
Вече беше светло, когато Грегър успя да се потопи за няколко часа в неспокоен сън. Събуди се около обяд, облече нови дрехи и тръгна да претърсва лагера на слънцепоклонниците.
Привечер успя да открие нещо интересно. Върху стената на една от сглобяемите къщи набързо бе надраскана една дума — „Тхаклит“. Т-х-а-к-л-и-т. За Грегър тази дума беше просто съчетание от нелепи звуци, но въпреки това се обади на Арнолд и му я продиктува.
След това най-внимателно огледа своята къща, включи цялото осветление, алармената система и презареди бластера.
Като че ли всичко беше наред. Със съжаление гледаше към залязващото светило и се молеше да доживее изгрева. После се настани в широкото кресло и реши да поразмисли.
И така, животни на тази планета няма. Също така няма крачещи растения, разумни минерали и исполински мозъци, скрити под повърхността. Няма дори спътник, на който да се притаи подобно същество.
А в привидения не вярваше. Грегър знаеше, че при по-внимателни изследвания, всички свръхестествени явления се свеждат до съвсем нормални. В противен случай — просто изчезват. Кой призрак ще реши да се засели, още повече да се покаже пред очите на хората, ако те не вярват в него? Щом в някой древен замък пристигне човек с камера и магнетофон, призраците веднага се оттеглят на почивка.
Значи остава другия вариант. Да предположим, че някой е хвърлил око на планетата, но този „някой“ не желае да плати исканата от Фърнграум цена. Не може ли същият този „някой“ да се скрие на планетата и да плаши и убива заселниците, за да смъкне цената?
Логично. Дори поведението на дрехите може да се обясни със статично електричество…
Пред очите му нещо се придвижи. Алармата не сработи, както и снощи.