Сред този разгром Шура имаше чувството, че се намира на някаква гара, от която самата тя не заминава. Не знаеше къде да седне, къде да застане. Непрекъснато местеха нещо към нея и предупредително викаха. Чичо Ваня тракаше с чукчето. Федя търчеше с разтвор от кафеникав байц. Но когато изнесоха мебелите, когато изправиха до стената набързо сглобените рафтчета, в апартамента изведнъж стана не само просторно, но някак си подмладено и странно свободно.
Но с това реформите не свършиха. Пряничков се занимаваше с продажбата невнимателно, подписа квитанциите, без да ги прочете, а парите за книгите прие, без да ги брои. Той се стремеше към нещо, вътрешно не беше вече тук и след като се разплати с чичо Ваня и даде на ридаещите атлети десетачка, която веднага ги успокои, Федя се запъти към центъра. Не към редакцията, защото днес бе неговият личен почивен ден, а към магазините. В къщи се върна със статив, скиците, кутия с маслени бои, рамки с платна и още някакви пакети, съдържанието на които се изясни на Шура и дъщеря й по-късно.
Беше едва два часът, денят бе ослепително слънчев. Федя бързо сложи статива до засенчения с щора прозорец, изправи рамката и се захвана за работа, като непрекъснато се консултираше с „Школа по изобразително изкуство“. Домашните му разбираха, че той иска преди всичко да постигне прилика между нарисуваното на платното и обекта, който рисува. Стативът му се стори неудобен, той бързо го преправи с помощта на няколко дърводелски и шлосерски инструмента, купени от улица „Киров“. Бързината, с която той почна и свърши поправката, порази жена му. При него бе изчезнало разстоянието между решението и действието — щом намислеше нещо, веднага го изпълняваше.
След това Шура отиде на работа в Централната телеграфна станция, а Наташа се присъедини към Федя. Успехите на дъщеря му не бяха големи, но Федя прогресираше с учудващо темпо. Надвечер вече ти се искаше да пипнеш нарисувания от него молив, а чашката до него толкова живо, толкова релефно изпъкваше от платното, че ти се струваше — ей сега ще падне и ще се пръсне.
И все пак крайната цел на Федя не беше приликата. Когато жена му се върна в полунощ, ползувайки се все от същата „Школа“, Пряничков се учеше да рисува дълбоко синьо небе, както в картините от Италианския ренесанс, а също и отчетливи части на здания по подражание на Канапето. Той явно копираше от репродукциите и Шура видя, че се получава.
На следващия ден — бе вече събота — Федя стана в шест часа и извънредно съсредоточено нарисува за три часа въображаем пейзаж с пътници. Кой знае защо пътниците бяха облечени с червени трика и приличаха малко на клоуни или може би на представители на извънземна цивилизация, чийто звездолет не се беше събрал на картината. Пряничков бе толкова погълнат от работата, че едва когато завърши платното, сякаш се събуди и осъзна къде се намира. Стана, разходи се из стаите, като си свирукаше, после целуна дъщеря си по темето, закуси и дори похвали мекия орловски хляб. Домашните му не бяха го виждали така оживен.
Обхванат от предишната енергия, Федя покри картината с бързосъхнещ лак-фиксатор и се запъти към Преображенския пазар, където, скрит зад зеленчуковите лавки, се намира оказионен магазин, в който се продава всичко — като се почне от износени обувки до произведения на изкуството. Оценителят хареса пейзажа и му предложи петнадесет рубли. Пряничков подаде паспорта си, тук стана ясно, че той е и авторът на картината, и оценителят му я върна и го посъветва да отиде в изкупвателния фонд към Министерството на културата на РСФСР. Федя не отиде веднага на площад „Ногин“, а вместо това около половин час човърка своето произведение в къщи, нагря го и го опуши на газовата печка. Когато то придоби достатъчно изтъркан вид, Пряничков извика такси и отиде в антикварния магазин на улица „Гостинична“. Там, в мазето, седеше съвременна девойка с квадратни очила и с къса пола на квадрати, тя не се докосна до пейзажа, а каза на Федя да го подпре на стената, после кръстоса крак върху крак и взе да го разглежда отдалеч минута-две. На края категорично отнесе работата към втората третина на XVIII век. Червените клоуни малко я смутиха, тя извика още един специалист, двамата поспориха известно време, без да се доближават до картината, като преминаваха от руски на френски, немски и английски и презрително игнорираха мълчащия Федя. В края на краищата „Пейзажът със замък и пътници“ бе оценен за двеста и шестдесет рубли и бе изложен с табелка „Ч. школа“, което ще рече, че не са известни нито авторът, нито държавата, нито епохата. Федя още се въртеше из изложбената зала и разглеждаше старинните свещници и другите интересни неща, когато някакъв турист с велурени шорти посочи с пръст клоуните. Веднага всичко бе заприходено, записано и балансирано. Пряничков получи парите си и се запъти към пресечката „Черкаска.“