Като се съмна, Люк стана и направи кафе. Донесе го в спалнята на поднос и завари Елспет, седнала в леглото. Изглеждаше възхитително с все още неотишлия си от очите й сън. Тя му се усмихна щастливо.
— Искам да те питам нещо — каза той, оставяйки подноса на нощното шкафче. После седна на края на леглото и взе ръката й в своята. — Ще се омъжиш ли за мен?
Усмивката й се стопи, заменена от тревожно изражение.
— Боже господи! — промълви тя. — Може ли да си помисля малко?
7 часа сутринта
„Отработените газове минават през соплото на ракетата като струя горещо кафе, изливащо се в гърлото на снежен човек.“
Антъни караше към Джеферсън Мемориъл, сложил Лари да седне между себе си и Пит на предната седалка. Беше още тъмно и наоколо нямаше жива душа. Той обърна и паркира автомобила така, че фаровете му да осветяват всяка кола, задала се от посоката, откъдето трябваше да дойде Били.
Паметникът представляваше издигнати в кръг колони с купол, построени на висок пиедестал, със стълби откъм задния край.
— Статуята е висока пет метра и седемдесет сантиметра и тежи пет хиляди килограма — обърна се той към Лари. — Направена е от бронз.
— Къде е?
— Не можеш да я видиш. Между колоните е.
— Трябваше да дойдем през деня — прохленчи момчето.
Антъни бе извеждал Лари и преди това. Беше го водил в Белия дом, в зоопарка и в Смитсъновия институт. За обяд хапваха по един хотдог, после си взимаха сладолед и накрая, преди да го заведе у дома, той винаги му купуваше някаква играчка. Прекарваха си чудесно и Антъни се бе привързал към кръщелника си. Обаче днес Лари усети, че нещо не е наред. Беше твърде рано, майка му я нямаше и той със сигурност долавяше напрежението в колата.
Антъни отвори вратата.
— Постой малко вътре, Лари. Искам да си поговорим с Пит навън.
Двамата мъже излязоха и от устата им заизлиза пара.
Антъни се обърна към Пит.
— Аз ще чакам тук. Ти изведи хлапето и му покажи паметника. Гледай да сте от тази страна, за да го виждам, когато майка му пристигне.
— Добре — отвърна Пит с рязък и хладен глас.
— Ужасно ми е неприятно — каза Антъни, но всъщност вече не го бе грижа. Като че ли му бе минало. Лари бе нещастен, а Били се бе панирала от страх, но щеше да им мине и затова не биваше да смесва чувствата с работата.
— Няма да сторим нищо лошо нито на детето, нито на майка му — продължи той, опитвайки се да окуражи Пит. — Но тя трябва да ни каже накъде е тръгнал Люк.
— И тогава ще й върнем детето?
— Не.
— Не ли? — Изражението на Пит не се промени, но в гласа му звънна тревожна нотка. — Защо?
— В случай че по-късно ни дотрябва друга информация от нея.
Пит е объркан, но ще се подчини, поне засега, каза си Антъни и отвори вратата.
— Хайде, Лари. Чичо Пит ще ти покаже паметника.
Лари се измъкна навън. С внимателно премерена учтивост той каза:
— След като го разгледаме, бих желал да се върна вкъщи.
Антъни преглътна с усилие. Храбростта на малкия му дойде твърде много. Изчакал да премине евентуалният трепет в гласа му, той каза спокойно:
— Ще говорим първо с мама. А сега върви.
Хлапето хвана протегнатата ръка на Пит и двамата заобиколиха монумента, за да се изкачат по стълбите отзад. Минутка след това се показаха между колоните горе, огрени от светлината на фаровете.
Антъни погледна часовника си. След шестнайсет часа ракетата щеше да бъде изстреляна и всичко щеше да е приключило по един или друг начин. Шестнайсет часа беше много време и Люк можеше да нанесе непоправими вреди. Антъни трябваше да го залови, и то бързо.
Били трябваше да е вече тук. Изведнъж го обхванаха съмнения. Дали щеше да дойде? Беше твърде паникьосана и изплашена, за да вика ченгетата или пък да намисли някоя каскада — в това бе сигурен.
И се оказа прав. Няколко секунди по-късно в улицата зави кола. Цветът й не се виждаше, но беше форд тъндърбърд. Тя спря на двайсетина метра от кадилака на Антъни и от нея изхвръкна малка фигурка, оставяйки двигателя да работи.